Ладията на Харон

Тогава той реши, че се дължат на стреса от борбата на най-мръсния фронт във война, в която няма победител. В края на войната той губеше паметта си по цели дни и понякога идваше в съзнание в други части на страната, без да знае как и защо се е озовал там. Пристъпите спряха, когато войната свърши. След като конфликтът приключи и Съветският съюз изтегли войските си също така позорно, както американците се оттеглиха от Сайгон, Кериков нямаше пристъпи в продължение на няколко години. Дори спомените за тези случки избледняха. Но в края на осемдесетте и в началото на деветдесетте години на XX век се появиха отново. Безполезността на кариерата му в КГБ стана очевидна, докато един по един съветските сателити се отделиха и се ориентираха към Запада, а любимата му родина изчезна под капиталистическите вълни. Краткотрайните загуби на паметта започнаха отново. Времетраенето и честотата им се увеличаваха показателно. В края на деветдесетте години по време на сляпата ярост на Кериков умираха хора. Той се бе събудил от поредния епизод през последния си месец в Русия и бе видял, че четирима от подчинените му са загинали от неговата ръка. Бяха наредени около масата за конференции и гърлата им бяха прерязани. Кериков не си спомняше да ги е убил, нито как е успял да сломи съпротивата им, докато ги е ликвидирал.

Съзнавайки, че току-що се е върнал от дълбоко скрито в съзнанието му кътче на насилие, той се обърна рязко, за да види дали необузданата му ярост не е станала причина за още една смърт. Гостът му, слаб, млад учен в черни джинси и поло, се бе вторачил в него през дебелите стъкла на очилата си. В замъглените му очи се четеше недоумението от случилото се, на което току-що бе станал свидетел.

Иван Кериков прикри облекчението си, че вижда жив младия американец, като отново прекоси стаята и наля три пръста шотландско уиски в дебела стъклена чаша. Той ненавиждаше леда и го изпи чисто. Огнената течност опари и раздра стомаха му като нокти на хищник. Кериков внимателно остави чашата на масичката за кафе, точно в средата на влажното кръгче от излят алкохол върху стъклената повърхност. Ритуалът беше жест на организираност, която обаче беше непостижима за съзнанието му.

Той застана над младия мъж и заплашително скръсти мускулестите си ръце на гърдите. Гласът му беше спокоен и монотонен, а бурните чувства временно овладени зад невъзмутимата фасада.

— Поради некомпетентността на други задачата ти току-що стана много по-трудна.

Тед Моси не каза нищо. Седеше на ръба на креслото като уплашена птица, която се готви да излети.

— Обади се човекът ми във Вашингтон. — Кериков кимна по посока на строшения телефон. — Направени са два неуспешни опита да се спре враг, който сега ще премине в атака. Познавам го добре и знам, че единственият шанс да го победим, е да избързаме с крайния срок. Трябва да си готов до четирийсет и осем часа, инак може да бъдем принудени да зарежем проекта.

— Не! — Гневът в гласа на Моси зареди с енергия хилавото му тяло. Тесните му рамене се повдигнаха и меката плът на брадичката му се втърди.

Лицето му бе оформено като пика. Заострената брадичка представляваше върхът, а закръглените бузи — овалната долна част. Той нямаше скули, затова лицето му се скосяваше от само себе си. Единствено малкият нос добавяше някаква характерност. Очилата му бяха закачени зад големите уши, които бяха почти скрити от правите, провиснали руси коси. Лицето му беше осеяно с червени петна — пубертетско акне, което със смущаваща ожесточеност го бе последвало в началото на съзряването. Но Кериков не бе наел Тед Моси заради външния му вид, Бе го привлякъл към «Ладията на Харон», защото двайсет и осем годишният мъж беше виртуоз с компютрите.

Теди Моси можеше да локализира дефектите в една програма, докато същевременно пишеше друга, като под всяка от бързите му ръце имаше клавиатура. Очите му се местеха между екраните толкова бързо, че можеха да се слеят в един хомогенен образ. Моси бе създал първите генератори 3Д, използвани в най-новото поколение видеоигри, а програмата, която бе изобразил като геометричен водопад от информация, беше толкова авангардна, че можеше да се използва едва когато скоростта на компютрите се увеличеше сто пъти.