Ладията на Харон

Преди да излезе от апартамента, Кериков трябваше да се обади на още един човек. Свързването продължи няколко секунди повече от обичайното, тъй като сигналът се отразяваше от обикалящ в орбита около земята сателит и се преобразуваше в честотния обхват на морската пехота. Отговори жена.

— «Надежда» ли е?

— Да — весело изчурулика тя.

— Обажда се Иван Кериков. Кажи на шефа си, че ще извършим удара двайсет и четири часа по-рано. Постарай се да си готова. Утре сутринта пак ще се свържа, ако има въпроси.

Сградата «Дж. Едгар Хувър» Вашингтон, Окръг Колумбия

Главното управление на ФБР се намираше в центъра на Вашингтон, внушителна сграда от стомана и стъкло, която би подхождала повече на високотехнологична корпорация, отколкото на най-голямата полицейска агенция на Съединените щати. Зад стените на постройката, кръстена на най-бдителния американец, раждан досега, ФБР извършваше многобройни операции в цялата страна, от рутинните до най-опасните, всяка изпълнена с педантичност, граничеща с параноя. Неуморните мъже и жени от Бюрото знаеха, че работата им гарантира безопасността на нацията.

Дик Хена имаше апартамент с кабинети на последния етаж. Когато не се налагаше да смайва гости и се нуждаеше от уединение, той предпочиташе една от по-обикновените конферентни зали няколко етажа по-долу. Това беше един от начините да остане свързан с колегите си, а не да се крие в кулата от слонова кост на поста си, както бяха правили мнозина от предшествениците му. Хена имаше лице на булдог с двойна брадичка, крив нос и малки очи. Тялото му подхождаше на лицето — широки рамене, дебел корем и къси крака. Приличаше на бияч от Профсъюза на превозвачите от престъпното минало на организацията. Въпреки годините, прекарани в издигане в йерархията, и времето като директор на ФБР, Хена не бе загубил вида си на преуморен оперативен агент.

Мърсър се бе разположил удобно срещу него. Не се чувстваше зле след нападението и нощта под закрилата на ФБР в «Уилард», един от най-хубавите хотели във Вашингтон. Раната от куршум не беше дълбока и щеше да заздравее след няколко дни. В знак на уважение към срещата той бе облякъл костюм вместо любимите си джинси и фланелка за ръгби. Когато предишния ден в дома му бе пристигнала полицията заедно с Хена и две коли със специални агенти на ФБР, му бяха дали време набързо да си вземе някои неща и после го закараха в «Уилард». Хари Уайт бе заведен в апартамента му за разпит.

До полунощ двама следователи измъчваха Мърсър за всяка подробност от атаката в къщата му. Той беше напълно откровен, като се изключи твърдението, че е бил сам, когато е пристигнал Хари. Макар да се чувстваше като изменник, все пак реши, че е най-добре да не споменава за Аги Джонсън. Като услуга към Мърсър, Хари щеше да потвърди, че приятелят му е бил сам, когато е дошъл.

Мърсър нямаше време да анализира реакцията на Аги. ФБР го задържаха толкова дълго, че умората го завладя, докато продължаваше да разказва за събитията от изминалата нощ. Но беше обезпокоен от внезапното и заминаване и значението му.

Хена беше необичайно мълчалив. Бе разговарял с вдовицата на агент Питърс и щеше да я посети по-късно през деня. Не изгаряше от желание да изпълни това задължение, но не можеше да позволи друг да отиде вместо него. Макар че не познаваше младия агент, Хена прие смъртта му толкова тежко, сякаш Питърс му беше най-добрият приятел.

В кабинета влезе помощник с поднос с кафе. Мърсър взе чаша и зачака Дик да разреди своето с капка мляко и две лъжици захар.

— Защо изглеждаш по-зле от мен, нали аз бях нападнат снощи? — опита да се пошегува, но не можа да разведри мрачното настроение на Хена.

— Не знам какво си преживял, но от снощи играта загрубя. — Дик тъжно поклати глава. — След като те нападнаха, се обадих на президента и го събудих. Той ми даде пълномощия да се разровя в архивите на ЦРУ и на Агенцията за национална сигурност и да потърся всичко за Аляска и теб. — Хена извади сгънат лист от джоба си и го разгърна. — Преди два часа АНС са попаднали на това.

Мърсър прегледа страницата, отсявайки бюрократичния жаргон и излишните думи, с които бе изпъстрен правителствения документ. Същината на писмото беше, че човек на име Джон Крюгер е влязъл в страната преди дванайсет дни.

— Е, и?

— Компютрите на АНС автоматично отбелязват паспортите с подозрителни имена. За седмица обработват хиляди сигнали, имена и псевдоними, които са еднакви или напомнят по звучене на имена на терористи или други нежелателни елементи. Естествено, повечето са безсмислени съвпадения. Но компютърът отбелязва с червено някои от тях в зависимост от нашия интерес към човека, когото търсим. И това име мигновено е подало червен сигнал.

— Името не ми говори нищо. — Мърсър се опитваше да се държи безразлично, макар че по гърба му полазиха ледени тръпки на лошо предчувствие.

— Джон Крюгер е английският вариант на Йохан Крайгер — заяви Хена.

Мърсър сви рамене, но несъзнателно се стегна, сякаш очакваше физически удар.