Ладията на Харон

На склона на прохода Томпсън, на усамотена чакълена отбивка от пътя, гледаща към глетчера Уъртингтън, на четирийсет и пет километра от Валдиз, бе спрял жълт рейнджроувър. Фаровете му бяха угасени, а двигателят работеше приглушено, за да поддържа отоплението. Единственото доказателство, че в превозното средство има хора, бяха облачетата пара от дъха на пътниците по стъклата. Боядисаният по поръчка роувър беше там толкова отдавна, че неспиращият сняг бе засипал следите от гумите му.

През последните два часа двама от тримата мъже в джипа се бяха местили неспокойно на кожените седалки, като от време на време въздишаха и поглеждаха към мобилния телефон под таблото с надеждата, че ще иззвъни. Третият, шофьорът, седеше спокойно и наблюдаваше бурята, проследявайки с поглед снежинките, сякаш се нуждаеха от разрешението му да паднат на земята. Енергията в сините му очи беше достатъчно, за да ги разтопи още във въздуха.

Силните му и загорели от слънцето ръце бяха на волана. Единствено потропването на показалеца издаваше безпокойството, което изпитваше. Красивото му лице беше неподвижно като глетчера вляво. Докато другите двама бяха облечени в дебели вълнени дрехи, той беше само по поло и джинси. Спътниците му трепереха и мърмореха недоволно, но той дори не усещаше студа. Мъжът гледаше на ниската температура като на нещо, което трябва да приеме, а не да избягва.

Според него човек не трябваше да се бори с природата, а да и се наслаждава. Борбата с нея само я превръщаше в неприятел и я принуждаваше да се съпротивлява още по-ожесточено. Той често казваше, че всеки път, когато се опитаме да покажем превъзходство над природата, тя отвръща на удара по-яростно отпреди. За него имаше повече смисъл човекът да приеме стихийната и жизнена сила и да се радва на величието й.

Бе се опитал да научи на това и хората си, но малцина го разбираха. Вярно, някои се присъединяваха към него, когато плуваше в субарктичните води или вървеше в нажежената пустиня, но го правеха като изпитание на волята, а не заради общуването с природата. За тях това беше начин да докажат, че могат да издържат на най-тежките природни условия. Изправяха се срещу стихиите не като васали, а като равни. Докато той смяташе, че действията му са най-висшата форма на преклонение. Да се изправи пред силата на природата, означаваше да застане пред самия Бог.

Единственият човек, който го разбираше, беше Аги. Тя споделяше отношението му към природата. Разбиващите се вълни в уединен бряг по време на зимна буря или проливният дъжд бяха силите, които Аги оценяваше. Тя вярваше, че тези неща са най-висшият израз на съвършенство. Нека другите стоят със страхопочитание пред картина на Пикасо или пред фреските в Сикстинската капела. Това бяха произведения на човека и следователно опетнени още при създаването си. Те бледнееха пред съвършената красота на тропическия залез или на кораловия риф. Аги се съгласяваше с думите му, че човечеството се е променило толкова много и се е превърнало в опасност за планетата. Не противоречеше на твърденията му, че ако краят на съществуването ни е цената, която трябва да платим, за да спасим земята, тогава трябва да го сторим.

Телефонът иззвъня тихо, но мъжете в роувъра се стреснаха от звука, макар че го чакаха от два часа. Не беше необходимо да отговарят. Съгледвачът вече бе затворил, бе напуснал позицията си на най-високата точка на прохода Томпсън и се връщаше във Валдиз. Те слязоха мълчаливо от джипа и се протегнаха, за да разкършат телата си от продължителното седене. Шофьорът отвори задната врата, където бяха наредени червени пластмасови туби по пет галона, натоварени във Валдиз. Тубите тежаха по седемнайсет килограма и всеки взе по две, но само шофьорът не залитна от товара си.

Бурята ги връхлетя безпощадно. Снежната виелица и вятърът блъскаха тримата, докато прекосяваха парка и се отправяха към разклона за магистрала «Ричардсън». Бяха избрали мястото по две причини. Това беше най-стръмната част на склона от върха на прохода и пътят завиваше рязко край стръмния бряг на река Тейкел, намираща се седем и половина метра по-надолу.

Действията им бяха добре обмислени и извършени прецизно. Обаждането на поста потвърди, че цистерната на «Петромакс» току-що е стигнала до най-високата точка на прохода Томпсън и няма други превозни средства, движещи се в тяхната посока. Мъжете изляха тубите с вода на шосето, което скоро се покри с тънък слой невидим лед. Само това обаче не можеше да гарантира, че цистерната ще се плъзне и ще стане неуправляема, затова преди да се появи камионът, трябваше да се върнат в роувъра.

— По-живо — подкани ги шофьорът, макар да знаеше от подготвителните тренировки, че разполагат с още няколко минути.