— Очакват те на срещата на страните от ОПЕК в Лондон. Искам да бъдеш там. Ти си министър на петрола, а не мой телохранител. Трябва да бъдеш в Англия и да се грижиш за интересите на нашата страна, а не да бъдеш бавачка на старец.
— А тренировъчната база, която видяхме?
— Има още десет години, преди американците да престанат да купуват петрола ни. През това време ще се изправим пред много предизвикателства. Крайният срок е твърде далеч, за да смятаме Руфти за заплаха. Присъствието на тренировъчния лагер наистина е обезпокоително, но смятам, че в близко бъдеще Руфти няма да се опита да ме убие. През десетте години преди мораториумът на американците да влезе в сила, той ще продължи да дебелее от печалбата, която нашият петрол носи в хазната му — и като гражданин на Емирствата, и като министър на петрола на Ажман.
— И британците мислеха, че имат време, когато подписаха деветдесет и девет годишния договор за даването под наем на Хонконг — възрази Худари и мигновено осъзна, че е прекалил. Той бързо стана, за да прикрие смущението си. — Щом трябва да отида на срещата на ОПЕК, трябва да си кажем довиждане.
Принцът беше готов да отпрати по-младия мъж, но явно нещо му хрумна, затова го спря, задавайки му въпрос.
— Четеш ли много детективски романи?
— Не. Рядко намирам време да чета за удоволствие.
— Жалко. Детективите имат аксиома, която смятам за интересна. Когато не знаеш какъв е мотивът, търси парите.
— Не разбирам.
— Казах ти да забравиш за Руфти, но не очаквам да ми се подчиниш. Спомни си тези думи, когато продължиш с разследването си. — Очите на възрастния мъж блестяха от обич.
Халид съблече сакото си. Повечето бизнесмени в арабския свят носеха традиционните широки одежди от бял памук, но той предпочиташе костюмите в западен стил. Не харесваше скъпите италиански костюми, любими на саудитите и кувейтците, а консервативните английски кройки от превъзходен плат. Сири стана и окачи сакото му на богато украсената закачалка. Халид влезе в кабинета си и затвори вратата, сякаш това елементарно действие щеше да го изолира от проблемите, пред които беше изправен.
Сири влезе минута по-късно, ритмично движейки тяло, и седна пред бюрото му. Худари не и обърна внимание.
Кабинетът беше прекалено голям за аскетичния му вкус. Стените бяха облицовани с ламперия от черешово дърво, която мажеха всеки ден, за да блести, когато светлината влиза през високите прозорци. Подът също беше от дърво и застлан с афганистански и узбекски килими със сложни шарки. Картините бяха малко. Едната беше репродукция на официален портрет на принца, а другите — оригинали, изобразяващи местни пейзажи. Художниците бяха уловили същината на пустинята, дебнеща извън градските сгради от стъкло и стомана.
— Обади ли се Тревър Джеймс-Прайс? — попита Халид, разсеяно прелиствайки документите, които Сири бе оставила на бюрото му.
— Не, никой не е звънял тази сутрин. — Странно беше телефонът да мълчи дори пет секунди, още повече цяла сутрин, но вероятно повечето хора мислеха, че Худари вече е в Лондон. — Ще ходиш ли на срещата на страните от ОПЕК?
Халид я погледна уморено.
— Нямам избор. Запази ми място за първия възможен полет. И не казвай на никого. Никакво официално посрещане на летището, никакви телохранители.
— Можеш да използваш някой от служебните самолети. Като министър на петрола на Худари се полагаше място в управителния съвет на Националната петролна компания на Абу Даби и много от привилегиите, съпътстващи поста. Но поради някаква причина, която Сири не можеше да проумее, но го правеше още по-мил в очите й, Халид отказваше много облаги и предпочиташе обикновените пътнически полети, като отпращаше обичайната свита от придружители.
Сири се върна в кабинета си, за да му уреди билет, оставяйки го насаме с мислите, които го измъчваха и разсейваха. Вместо да прегледа докладите и да се подготви за срещата на страните от ОПЕК, той завъртя стола си и се вторачи в Персийския залив. Мигновено забеляза танкера, който бе видял, когато се връщаше заедно с Бигълоу от разузнавателната мисия. Плавателният съд все още беше там, макар че около него нямаше движение. Танкерът приличаше на призрачен кораб.
Худари отново се обърна към бюрото си и прогони от съзнанието си мисълта за танкера. Прекара няколко минути, преглеждайки документите, но после любопитството надделя. Джим Гибсън, геолог и консултант по въпросите на петрола, имаше офис два етажа под него. Американецът се бе сдобил с хубав месингов телескоп, за да оглежда момичетата, които се печаха на слънце на терасата на хотел «Шератън». Халид взе телефонната слушалка и набра номера му. Гибсън отговори на първото позвъняване.
— Джим, обажда се Халид Худари. Има ли на плажа нещо, което заслужава да се види?
— Не. Последния път, когато погледнах, имаше две мършави мадами и някаква жена, която сигурно тежеше двеста килограма — отекна по телефонната линия севернотексаският му акцент.
Халид се засмя на сластолюбивия американец.
— В такъв случай би ли ми направил една услуга. Кажи ми името на танкера, който стои в залива.