Ладията на Харон

— Не можах да я отвлека тази вечер — каза арабинът вместо поздрав, защото знаеше, че само Кериков има номера на мобилния му телефон.

— Какво се случи?

— С нея имаше някой. Предостави ми се удобна възможност и за малко да я отмъкна, но някакво копеле ме удари по главата и после я изпрати до кораба на ПАПС. Не можех да я хвана, без първо да очистя онзи тип, но ти каза, че искаш да я отвлека с минимална съпротива.

— Господи! Бил е само един, а ти не си направил нищо? — възмути се Кериков. — Един човек не представлява пречка. Трябваше да го пребиеш и да я заловиш, докато си имал шанс. Слушай много внимателно. Искам да я отвлечеш не по-късно от утре вечерта. След това остани с нея на петролната платформа. Пази я добре, Алам, и не я докосвай. Ясно ли е?

— Защо да я пазя? Аги Джонсън няма къде да отиде.

— Без имена, по дяволите! Искам да отидеш на «Омега», да извършиш последните приготовления и да премахнеш компютърния експерт, след като гръмна контейнерите с азот.

— Какво става, Кериков? Ти увери министър Руфти, че всичко е под контрол, имаш доверие на хората си и не се нуждаеш от помощ, а вече за втори път ме караш да ти спасявам задника. Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? Време е да информираме министъра, че нещата не вървят по плана.

— Всичко върви по плана. Просто ти не знаеш целия план — ядоса се Кериков. — Хвани жената, заведи я на «Омега» и чакай инструкциите ми. Когато Руфти плати, за да се включи в операцията, ти знаеше, че ще бъдеш много повече от наблюдател.

— Руфти ще чуе за това — заплаши го Абу Алам. — Можеш да бъдеш сигурен. Не си такъв, за какъвто се мислиш.

— Напротив, точно такъв съм. — Руснакът затвори телефона и го прибра в джоба си.

След толкова години в разузнаването Кериков не преставаше да се чуди колко бързо една придобивка може да се превърне в пречка. Съюзник и враг не бяха антоними, а едно и също нещо. Единствено обстоятелствата и подбраният момент ги правеха различни. Това се отнасяше както за взаимоотношенията между суперсилите, така и за личните. И най-вече за разузнавателния бизнес.

Кериков хвърли фаса си на асфалта, настъпи го и се обърна към самолета. Пилотът го видя, че се приближава, и включи двигателите. Острите като ножове перки разрязаха хладния въздух и бързо заприличаха на сребристи дискове.

Валдиз, Аляска

Тропането по вратата наподобяваше отсечения ритъм на изстрели от автоматично оръжие. Мърсър запуши ушите си за миг и после стана от леглото. Забравяйки къде се намира, той повлече завивките със себе си и едва не се блъсна в нощното шкафче. Опомни се бързо и изпъшка, когато си спомни, че е в Аляска и предишната нощ е пил повече, отколкото беше възнамерявал. Нахлузи джинсите си и отвори вратата. В коридора пред стаята му стояха трима мъже, облечени в тъмносини якета. Мърсър знаеше, че на гърба им с големи златисти букви пише ФБР. Време беше за проверката на «Надежда».

— Доктор Мърсър, казвам се Дейв Филдинг — представи се агентът в средата. — Имам инструкции да ви взема, преди да се качим на кораба на ПАПС. — Филдинг представляваше масивна статуя от мускули, сухожилия и тестостерон. Челото му беше голямо и полегато, очите кафяви и проницателни, а брадичката заострена.

— Дайте ми само една минута — каза Мърсър и се върна в стаята.

Облече дебела риза и я закопча догоре, докато влизаше в банята. Отиде в тоалетната, изми зъбите, ръцете и лицето си и вдигна ципа на джинсите си. Очите му бяха зачервени.

Тримата агенти и Мърсър тръгнаха само две минути след похлопването на вратата. Часът беше шест сутринта.

Пристанището беше на няколко преки от хотела. Докато вървяха край водата, Мърсър страстно копнееше за чаша кафе, но от напрегнатата походка на Филдинг беше очевидно, че с нетърпение очаква акцията. В утринния въздух безпогрешно се долавяше усещане за неприятности.

Дългият дванайсет метра катер на бреговата охрана тихо бръмчеше в пристанището. На лъскавия му бял корпус и на надстройката бе начертана отличителната оранжева ивица на службата. На купола в средата на предната палуба бяха монтирани две картечници. В кабината се бяха събрали шестима въоръжени войници, които държаха карабини «М — 16», без да отделят пръсти от спусъците. На доковете нямаше други хора. Големите риболовни траулери тихо стояха на котва. Лодките под наем и за разходка бяха самотни и изоставени. Мърсър не се съмняваше, че на рибарите, отправили се към лодките си, е казано да си почиват тази сутрин и да изпратят на ФБР сметката за изгубеното време.

Надяваше се, че не греши за ПАПС.

Четиримата се качиха на катера на бреговата охрана. Агентите на ФБР и служителите на бреговата охрана се движеха пъргаво и бързо. Бяха будни вече от няколко часа и планираха операцията. За федералните агенти акцията беше възнаграждение за месеците безрезултатно разследване. Те бяха в Аляска отдавна и чакаха раздвижване. Тази сутрин най-после щяха да пристъпят към действие. Единствено Мърсър знаеше, че акцията ще бъде само предупреждение.