Ледената кралица

Лазарус носеше стари дънки и синя риза, закопчана отгоре до долу; косата му бе мокра, явно току-що се бе къпал. Навън вече бе супергорещо. Помислих си, че никога в живота си не бях виждала по-красив мъж. Всичко ми се струваше абсолютно нереално — белите портокали, звукът от камионите в полето, начинът, по който той ме гледаше.

— Предполагам, че си имам посетител — каза най-накрая.

— Сигурно сам си го поискал. Стори ми се, че това е покана — протегнах напред цветята, с покритите с лед листенца и потъмнели от студа стъбла. — Никога не съм получавала рози.

Той отвори мрежестата врата по-широко.

— Явно съм минал теста — каза той. — Знаех какво ще искаш.

Не беше от типа мъже, с които бих могла да излизам. Беше от онези, с които се захващаха великолепните жени; гаджета от училище, отдадени един на друг от първия миг, в който се бяха срещнали. Двама красавци, предопределени да бъдат заедно. А аз… Лявата половина на тялото ми бе изкривена, косата ми — безформена, по кожата ми имаше петна; бях с десет години по-възрастна от него. Но бях тук, на вратата му. Бях тази, на която той бе изпратил рози.

Влязохме в къщата и спрях в коридора. Имаше стойка за чадъри и закачалка, отрупана с якета и шапки. Имаше пейка, на която човек можеше да седне и да събуе ботушите си. Коридорът бе тъмен и прашен. Всичко беше такова. Прозорците не бяха чистени от дълго време. Когато се влезеше вътре, не можеше да се определи какво бе времето навън. Къщата имаше своя собствена атмосфера, непроменлива, с почти застинал, мъртъв въздух, причина, за която, предположих, че беше самият Лазарус. Оцелелите от моята група за подкрепа се кълняха, че той може да влияе на почти всичко.

Защо останах? Защото поне веднъж имаше нещо по-шумно от тракането, което чувах в главата си. Защото той отвори вратата. Бях смаяна от желанието, което ме поглъщаше цялата, до дъно. Мислех за неща, които никога преди това не ми бяха хрумвали. Значи това беше. Онова, което караше хората да правят глупости и безумия; то бе всичко и се намираше тук, в тъмния коридор.

Отидохме в кухнята. Закуската му бе на масата: чаша вода, купа със зърнени ядки, салфетка, лъжица. Усетих, че цветята се топяха, затова ги сложих в мивката.

— Най-лошият от ефектите ми е неспособността да виждам червения цвят. Липсва ми ужасно, а никога не съм харесвала червеното. Такъв ми бил късметът.

— Това ли наричаш лош късмет? Обзалагам се, че те бия.

Лазарус протегна ръката си над лъжицата на масата. Тя политна нагоре. Завъртя се в кръг. Когато свали ръката си, лъжицата падна на масата и изтрака шумно.

— Това е някакъв номер — казах аз.

— Свързано е с електромагнитността, или нещо такова. Да кажем просто, че е някакво смущение в организма.

— Какво друго можеш да правиш?

Стомахът ми се свиваше. Пропадах някъде, много дълбоко. Ако останех тук, костите ми щяха да се разтресат; щях да се разпадна на парчета в краката му. Глупаво момиче. Глупавата аз. Не се бях превърнала в лед за нищо, заради това, заради този странник, който бе абсолютно неподходящ за мен. За две-три минутки можех да изтичам по коридора, да изляза и да стигна до колата си; да шофирам бясно, над позволената скорост и да се върна в Орлон за по-малко от час. Но вече знаех, че няма да ходя никъде.

— Мислиш, че просто правя някакви фокуси? — попита ме той с презрение. Като че ли бе свикнал хората да гледат на него по този начин, очакващи точно това.

Повдигнах брадичка и го погледнах право в очите.

— Може би.

— Имаш дечурлига, които искаш да забавлявам на детско тържество, така ли? Аз, понито ми и няколко заека. Трябва да платиш, а не съм евтин.

— Не харесвам деца — казах аз.

Той се разсмя изненадано.

— И нямам деца.

Лазарус разбра. В живота ми нямаше никого.

— Тогава просто ще позабавлявам теб.

Отиде до масата и вдигна салфетката. За миг си помислих, че наистина ще направи някой фокус. За да ми се подиграе. От гордост. Заек от хартия; играчка, която щеше да се завърти и да литне във въздуха. Вместо това той поднесе хартията до устата си и дъхна срещу нея.

Кранчето на чешмата капеше; звукът заглушаваше тракането в главата ми. Гледах как хартията пламва. Пламъкът бе толкова силен, че беше син. Когато стана прекалено висок и щеше да опърли пръстите му, Лазарус пусна горящата салфетка в купата с ядки и я остави да се изпепели. Не знаех, че огънят може да издава такива звуци, като стон, като въздишка, като нещо живо.

— Имаш ли нещо, което може да се мери с това? — попита ме той.