Ледената кралица

Основата на приятелството ми с Рени беше споделената глава с болка от нашите лични истории. Беше специална глава, с водещия принцип на всичко, което щеше да последва: Внимавай какво чувстваш. И по-добре, не чувствай нищо. С ръкавиците си Рени не можеше да усеща достатъчно и му беше трудно да вдигне камък или дори сламка. Тъй като го виждах все по-рядко, откакто ходех във фермата, не бях забелязала колко се бе влошило състоянието му до тази вечер на сбирката. Изглеждаше по-нервен от обикновено; летният семестър бе към края си и той имаше много малко вяра в себе си.

На следващия ден бях в библиотеката, когато Рени ми звънна. От време на време трябваше да ходя на работа, но не правех нищо важно — бавно и лениво поставях книгите на местата им, в онова замечтано, отнесено състояние, в което изпадах, когато мислех за Лазарус Джоунс. Бях Снежната царица, която искаше да пламне жива. Исках да поема по каменистата пътека, която минаваше през изпепелената гора. В края на пътеката щях да открия това, за което копнееше всеки приказен герой. Не перли, нито царства или злато. Търсех нещо много по-добро от това. Истинско съкровище. Истината.

— Трябва да ми помогнеш — каза Рени.

— За Айрис ли става пак дума?

Айрис Макгинис, нимфата на тъгата, толкова далечна, сякаш живееше на Луната. Рени обичаше да говори за нея. Обикновено се изключвах и го оставях да излее душата си, но търпението ми вече се изчерпваше.

— Този път не.

Страхуваше се, че ще се провали на курса си по архитектура; наближаваше крайният срок за проекта му, а той не можеше да работи по него заради болката в ръцете си. Вземаше „Демерол“ и „Теглетол“ за треперенето на пръстите си. Усетих как вината се надигна като живо същество вътре в мен. Исках да му откажа. След работа възнамерявах да се кача на колата си и да шофирам до тайната страна, където портокалите бяха бели. Исках да вляза в студеното езеро, в което с Лазарус плувахме в ясните нощи, след като всички работници си бяха тръгнали, след като камионите бяха натоварени и заминали надалече, след като се бе стъмнило… Да усетя калта между пръстите си под черното и беззвездно небе. Мислех за това през целия ден, докато подреждах книгите. Исках да бъда повлечена към дъното на езерото, да забравя, че съществува нещо друго във вселената.

Но как можех да откажа на Рени, моя приятел, Рени Тъжния? Как може да му кажа какво всъщност исках? Махни се, върви си. Сега съм в друг свят, в друга страна; тук никой не може да ме намери, тук няма граница между огъня и водата.

Трябваше да го посъветвам да си избере друга специалност. Но не. Вечната доброволка, предложих му да помогна с проекта, ако той ми дава инструкции какво да правя. Рени дойде у нас тази вечер. Личеше си, че е отчаян. Двамата си приличахме много. Треморът му се влошаваше. Косата му бе пораснала, сплъстена на възли. Не се беше къпал отдавна. Всички белези на отчаянието. При мен в такива случаи се засилваше тракането в главата ми — беше толкова силно, че заглушаваше звука от телевизора.

— Сигурен ли си, че си в състояние да работиш? — попитах го аз.

Дали беше пиян или напушен? Очите му бяха зачервени.

И после осъзнах. О, не, той беше плакал.

Рени погледна към ръкавиците си; изражението му бе такова, сякаш виждаше не собствените си ръце, а копитата на някое животно или лъвски лапи.

— Може би е време да се откажа от архитектурата.

Подобното привлича подобното, историята иска друга, към която да се долепи. Трябваше да му кажа: Да, откажи се, запиши литература или история на изкуството… Всяка дисциплина, в която щеше да има някакъв шанс, за разлика от областта, в която със сигурност щеше да се провали. Но нещата не ставаха по този начин. Скочи в кладенеца, заспи за сто години, привържи се към дърво в подножието на планината, в която вали всеки ден сняг и преспите са три метра високи.

— Не говори глупости.

Ето ме, бутам го в кладенеца.

— Архитектите не строят с ръце сградите. Те вдъхновяват и творят проекти. Строителите и дърводелците вършат останалото — продължих аз.

— Трябва да се откажа от всичко. От архитектурата, от Айрис. Безумни мечти.

— Откажи се сега и наистина никога няма да се сбъднат.

Звучах като герой на Андерсен, от онези, които са на страната на разума и на доброто. Бях неговата главна мажоретка, негова приятелка, негова роднина, негова лъжкиня. Пристъпи напред и скочи. Не се тревожи за каска или предпазен колан. Ще успееш, ако опиташ с цялото си сърце! Ходи по стъкло, дръпни леденото острие от сърцето си, изправи се срещу опасността. Преодолей я.

Думите ми звучаха толкова фалшиво, направо не вярвах, че това съм аз, но Рени се ухили въодушевено. Предполагам, че понякога хората наистина се нуждаят от приказки като тези на Андерсен. Истории от типа „така трябва да стане“, приказки „всичко това е възможно“. Рени прокара пръсти през рошавата си коса.

— Нямам никакъв шанс — каза той, но чувах в гласа му другата нотка — вече бе започнал да вярва в обратното.

— Да го направим.