Ледената кралица

Винаги скачах в дълбокото. Дори не исках да бъда тук, но ето ме, готова да се посветя на големия му проект.

— Първо да построим този храм, после ще се заемем с Айрис — продължих аз. — Кажи ми какво да правя. Ръководи ме. Вдъхнови ме. Нека бъда твоят дърводелец.

Рени беше донесъл лепило, летвички, балсамово дърво, бамбук, плексиглас, хартия. Разгъна проекта на кухненския плот. Честно казано, когато я видях пред себе си, задачата ме ужаси. Никога не бях строила нищо. Моята игра бе унищожението. Рени забеляза изражението ми.

— Майната му — каза той. — Може би трябва да се проваля.

Разчистих кухненската маса и поставих голямата пластмасова основа, върху която щяхме да строим. Щяхме да правим дорийски храм, но преди да започнем, трябваше да изгоним котката от стаята, което успяхме да постигнем чак когато сложихме отворена консерва с риба тон на верандата. Рени ми даде указания — започнах с бамбуковите летвички. Изпълнявах инструкциите му, но отговорността и страхът ми, че ще съсипя проекта му, ме караха да се потя цялата. Никога не бях успяла да направя нещо правилно, откъде ми беше хрумнало, че сега ще мога да му помогна?

— Чудесно — казваше ми Рени всеки път, когато свързвах бамбука с телта. — Страхотно.

Когато приключих с това, което се предполагаше да бъде рамката на проекта, на масата се издигаше нещо като храм от кости.

— Сигурен ли си, че така е правилно? — взирах се в скицата. Шейсет процента от оценката на Рени зависеше от този проект.

— Това е само скелетът — успокои ме той. — Ще направим останалото следващия път.

Поръчахме си пица, после заключихме кухнята, за да не се промъкне вътре Жизел и да разтури всичко. Вентилаторът беше включен, но с него и без него тракането в главата ми бе станало по-тихо.

— Когато приключим, ще дам храма на Айрис — каза ми Рени. — Обмислям го от началото на лятото.

— Така ли? — попитах аз. Побиха ме тръпки; задаваше се неприятност. Дали Айрис подозираше, че той въобще съществува?

Рени отвори портфейла си и извади оттам малък златен медальон с името на Айрис. Бижуто изглеждаше много красиво, тъжно и мъничко в голямата, облечена в ръкавица длан.

— Поръчах го на бижутер в мола в Смитфийлд. Ще го закачим над вратата. Обзалагам се, че никой не е правил нещо подобно за нея.

— Рени…

Мания или любов, или и двете? Той отгатна съжалението и съмненията ми.

— Смяташ, че съм идиот. Мислиш, че нямам никакъв шанс с нея.

— Не мисля, че някой въобще има шанс — не с нея, в живота — признах аз.

Когато пицата дойде, Рени плати, за да ми се отблагодари за помощта. Докато подаваше парите, доставчикът се загледа в ръкавиците му — предположих, че се притесни да не би Рени да има някаква заразна болест.

— Той е идиот — отбелязах по негов адрес, когато мъжът си тръгна. — Не му обръщай внимание.

Рени прибра златния медальон обратно в портфейла си: отне му доста време да го направи, беше едновременно непохватен и прекалено грижлив. Обикновено не забелязвах ръкавиците му, не повече, отколкото лапичките на Жизел. Сега обаче очите ми не можеха да се откъснат от тях. Замислих се за Айрис Макгинис, живееща безгрижния си колежански живот, в чиято главичка със сигурност нямаше мисли за мрачна любов, златни талисмани и дорийски храмове.

Усетих промяна в атмосферата; отворих вратата и повиках котката. Жизел се втурна вътре и се скри в ъгъла. Не обърна внимание на вечерята ни, сервирана върху масичката за кафе. Беше нетипично за нея. Отново беше уловила нещо. Малки стъпалца. Сива сянка.

— Това живо ли е? — попита Рени, който също бе забелязал плячката й.

— Убива всичко, в което може да забие нокти — извиних се аз от името на Жизел. — В природата й е.

Рени отиде в ъгъла и се пребори с котката, за да изтръгне от устата й тази втора къртица. Тя заби зъби в ръкавицата му.

— Леле, истински хищник! Пусни! — заповяда й той.

Котката нямаше никакво желание да изпълнява нареждания, затова се наложи Рени да я стисне за врата и да я разтърси. Жизел явно бе ужасена от това отношение — аз се държах с нея като с равна; изръмжа и пусна жертвата си, после се отдръпна встрани и изсъска.

— Убийца! — извиках след нея.

Моята домашна любимка, моето съкровище. Бях се привързала към нея. Притеснявах се, когато не се прибереше вечер; чаках нервно на верандата, докато тя спокойно се разхождаше наоколо. После идваше и се отъркваше в краката ми. Бях започнала да купувам сметана специално за нея. Лош знак. Никакво обвързване, това беше моето мото. Към никого и нищо.

— Оставила е зъбите си в нея — каза Рени и вдигна къртицата.

— Мъртва ли е?

Пицата ни изстиваше, но отидох да огледам къртицата. Не мърдаше.

— Имам още една на верандата.

— Сериозно ли говориш? Още една къртица?

Показах на Рени къде бях оставила кутията от обувки. Повдигнах леко капака.

— Тази определено е мъртва.

— Да не ги колекционираш?

Разсмяхме се, но не беше смешно. Тук, в кутията от обувки, имаше малко телце на издъхнала къртица, свита на кълбо, от която бяха останали само кожа и кости. Възможно ли беше да се бях привързала и към това бедно създание? Миришеше на пръст и прах, тъжна, горчива миризма.