Ледената кралица

— Е, тази все още е жива — Рени посочи днешната къртица. Пъхна я в джоба на якето си. — Обзалагам се, че и другата е била жива. Просто се е престорила на мъртва. Трудно е да се каже, нали знаеш.

Все още бях момичето, което пожелаваше смъртта. Докосни ме и се превърни в лед. Докосни ме два пъти и може да изчезнеш.

— Провери ли дали е била мъртва, преди да я изхвърлиш? — попита ме Рени.

След всичко, което бях направила за него тази вечер, сега той май ме обвиняваше в убийство или поне в безхаберие. Не че имаше разлика. Имах лепило по ръцете си и пръстите ми бяха разранени от тези проклети бамбукови летвички. Нямаше да се получи, нито неговият живот, нито моят. Беше ми писнало и не можех повече да крия досадата си.

— Дали не е по-добре да се откажеш от проекта? — казах аз.

— След като правя всичко погрешно, как ще ти построя храма?

— Значи се отказваш, така ли? Това ли беше? Всъщност защо не… Всички искат да се отърват от мен.

Беше толкова чувствителен, че една-едничка капка отрова можеше да го засегне, една дума, един поглед, едно парченце лед, забито в сърцето му. Отпусна унило глава. Проверяваше къртицата. Видях това, което нямах желание да виждам: Рени бе съкрушен. Не можеше да го скрие от мен; знаех отлично как се чувстваше.

— Нямах това предвид, Рени — приближих се до него. Единственият ми приятел. Видях, че къртицата дишаше леко. Едното от ушенцата й бе разкъсано наполовина.

Разказах на Рени за Лазарус, не всичко, разбира се, не и за начина, по който се чувствах отвътре, а само как ставах от леглото в странни часове, за да отида при него, тласкана от нещо необяснимо; разкрих му крайчетата на моята история.

И все пак казах прекалено много. Внимавай на кого се доверяваш. Докато седяхме отвън на верандата, с докосващи се колене, и двамата усещащи промяната във времето, направих грешката да спомена, че с Лазарус винаги бяхме заедно само на тъмно. Може би това тайно ме беше измъчвало. В мига, в който го казах, разбрах, че е трябвало да си държа устата затворена.

— Не се ли притесняваш? Подозрителна си за всичко друго, но не и за това? Очевидно има нещо, което Лазарус не иска да виждаш. По дяволите, иска ми се да можех да направя същото с Айрис. Но дори в мрака не бих могъл да я измамя. Моят проблем ще се забелязва още по-ярко. Тъмнината ще влоши нещата.

Рени реши, че ще ми покаже този последен ефект от неговия удар. Онзи, който криеше от всички. Имах чувството, че това е неговата съкровена тайна, загадката за неговата същност. Не бях сигурна, че исках да я разгадавам. Но не можех да го спра.

Всичко бе станало прекалено лично и исках да се махна. Исках уединение. Исках да му кажа да не ми показва нищо.

Исках да му обясня, че само се преструвам, че съм загрижена за него и това ме интересува. Но просто стоях там, без да мога да помръдна, напълно застинала.

Рени свали ръкавиците си. Чувах как го прави; простенваше от болка, когато грубата тъкан се допираше до наранената му кожа. И тогава го видях. Беше изумително. По кожата му искряха ярки жълти и зелени линии. Беше много странно и по някакъв особен начин красиво. Можеше да се види само на тъмно — златните нишки, вплетени в плътта му като изящен, свръхестествен килим. Златото излизаше от мястото, където часовникът и пръстенът му се бяха разтопили в ръцете му, сякаш металът бе попил в него. Но разбирах защо той толкова се страхуваше от любовта, макар и да жадуваше за нея — в момента не приличаше напълно на човешко същество.

— Направиха ми биопсия, за да видят дали могат да го извлекат, но злато то се е смесило с подкожната мазнина. Никога няма да се отърва от него.

Нежно хванах ръцете му. Струваше ми се, че ще се разплача. Запитах се дали увредените хора могат някога да преодолеят това, което ги бе повредило.

— Значи си направен от злато. По-добре е, отколкото да си от обикновена плът.

— Да, точно така. Аз съм просто поредният изрод — Рени отиде да светне лампата на верандата. Обърна се с гръб към мен, докато си слагаше отново ръкавиците. — Обзалагам се, че и твоят приятел е като мен. Твоят Лазарус.

— Подобното разбира подобното. Вярвах в това.

— Той крие нещо — продължи Рени.

Не биваше да му казвам. Не биваше изобщо да говоря за това с него, нито да се сближавам.

— Е, тогава се надявам да е нещо толкова красиво като ръцете ти.

Рени ме погледна така, сякаш бях пълна идиотка.

— Не схващаш ли? Човек не крие нещо, ако смята, че е красиво. Криеш това, което е увредено. Криеш се, когато си чудовище.

Сменихме темата, но бе прекалено късно. Някои идеи, след като са посадени веднъж, поникват вътре в теб дори против волята ти. Бях започнала да мисля за увредени неща.

— Какво според теб ядат къртиците? — попита Рени, когато го закарах обратно до университета.

Разбира се, той щеше да запази къртицата, да превърне това сляпо, наранено създание в свой домашен любимец. И тогава какво? Къртицата щеше ли да му проговори? Щеше ли да му изпълни три желания? Махни златото от кожата ми, пръстена от пръста ми, часовника от китката ми!