Ледената кралица

Хората крият своята истинска природа. Разбирам го, дори го одобрявам. Какъв щеше да бъде този свят, ако изливахме сърцата си по улиците, ако се късахме от рев под дърветата, пребивахме всички, които не понасяхме, целувахме непознати и им разкривахме душата си? Прикрий се с плаща си, така е добре, това трябва да правиш; сложи си маска, създай си външно аз, на което искаш хората да повярват. Снаха ми беше съвършеният пример: слънчева, почти идеална математичка, която шофираше по нощница из пустите улици, когато повечето прилични хора си бяха по леглата, и изучаваше стоте най-подходящи начина да умреш. Реших никога да не споменавам, че съм я видяла как връща книгата в библиотеката. Бях лъжкиня като всички останали и щях да се преструвам, че не съм открила пукнатината в реалността на нейния живот, онзи късен час, вратата на библиотеката, книгата на тъгата в ръцете й.

Абсент — с това започваше списъкът на препоръчаните видове смърт. Анемия, причинена от отказване на всякаква храна, анонимност, арсеник, асфиксия, барбитурати (стрити в пудинг или в ябълково пюре, за да бъдат усвоени по-бързо), беладона, блата (и езера), отровен бръшлян (поет като чай или като аромат във въздуха), отровен бучиниш, газ, градински кукуряк (сварен на отвара за пиене), смърт от измръзване коли (катастрофи, задушаване), корен от фитолака, найлонов ви торбички, използване за задушаване (виж двойна смърт виж подсигуряваща свръхдоза), обесване, огнестрелни рани, огън, „Оксиконтин“, смърт от падане от отворени прозорци (препоръчително над осми етаж), полски джоджен, приспивателни, разкъсване на артерии (бръсначи, ножове, писци на писалки), стимуланти, татул, удавяне, ужилване (виж пчели, виж оси, виж гнезда, виж алергии), хероин… И още — смърт в обществени тоалетни, мотели, смърт от провокирани инциденти с полиция (виж преследване с кола, пиянство на обществени места, хулиганство), да се озовеш на неподходящото място в неподходящото време, смърт от изречени желания.

След нощта в библиотеката видях Нина няколко пъти, съвсем случайно — веднъж в магазина, веднъж в университетския стол, докато с Рени обядвахме; и двата пъти тя ми помаха съвсем ведро и приятелски. Аз също й махнах в отговор и се заех със своите дела, сякаш не бях прегледала отново „Сто начина да умреш“, преди да я върна на мястото й на лавицата, сякаш снаха ми не се разхождаше нощем по нощница. Секцията „Самопомощ“ там беше мястото на книгата.

Истината беше, че не желаех да се намесвам. Защо да се бъркам в нечий чужд живот, да повеждам някого надясно вместо наляво, извън пътя вместо по него? Намеси се и ще сбъркаш. Неизбежно е. Кой знае докъде могат да доведат съветите ти, намесата ти, любовта ти? Започни и може да се окаже невъзможно да спреш. Това се бе случило с Лазарус. Бях взела мънистото съмнение, което ми бе подхвърлил Рени, и нанизах огърлица — червени перли, невидими за очите ми, но стегнати около шията ми, впиващи се в плътта ми.

Кой всъщност бе той? Това беше въпросът. Какво означаваше да имаш любовник, който те прегръща само в мрака? Който искаше да замаскира не само най-скритото си аз, но и всичко останало на повърхността? Нищо добро, това беше сигурно; нищо, на което можеш да вярваш. Нещо неочаквано, което може да те ухапе и да те повлече към дъното. Колко лесно бе да бъдеш погубен от някои неща. От тези неща. Червени перли. Истината. Трябва да узнаеш това, което не искаш да знаеш; трябва да го вземеш и задържиш на отворената си длан. Грабни го — парещата коприва, жилещата оса, острото късче стъкло. Направи го. После живей с последствията.

Винаги, когато питах Лазарус какво е да си мъртъв, той се смееше. Казах ти, че няма да говорим за това. Любовникът ми си имаше свои правила: това да, онова не. Сред мрак, цяла нощ, но никога на светло. Но аз не се отказвах. Кога ли го бях правила? Шепнех и ръчках като досадна жена, като инатливо дете. Потропвай с крака, малко момиче. Отрежи косата си от яд. Винаги получавай това, което искаш. Не се отказвай. Дразни, умолявай, плачи.

Какво имаше, когато премина отвъд? Посрещнаха ли те починали роднини? Черна дупка? Дали времето се разточи в безкрайност, дали имаше един голям трясък — бум — и край, както когато фокусникът размахва шал над шапката със заека и след това той изчезва, изчезва, изчезва?

Лазарус ми се смееше. Беше 37 градуса и ние бяхме в кухнята, криейки се на сянка. Той носеше бяла риза с дълги ръкави. Сега забелязах: всяко копче бе закопчано.

— Защо мислиш за тези неща, защо не се оставиш на настоящето, на този миг, точно тук и сега?