Ледената кралица

— Червеи? — предположих аз. — Брат ми ще знае, но той е прекалено зает, за да говори с мен.

— Варено от червеи — ухили се Рени. — Кексчета с червеи.

— Вероятно продават храна за къртици в зоомагазина. Може да пробваш и в „Железарския магазин на Акър“. Там май имат всичко.

Спомних си как някога Нед оставяше храна навън за прилепите, които живееха на покрива ни. Правеше смес от лой, мед и плодове и я пъхаше във водосточната тръба. Криех главата си под възглавницата нощем, но той наблюдаваше през прозореца дали прилепите ще се появят да си хапнат.

Те могат да я открият, без да гледат къде отиват, казваше брат ми. Толкова съвършени са сетивата им. Макар да са слепи, летят в тъмното.

През нощта кампусът на университета „Орлон“ бе спокоен и пуст. Струваше ми се, че бях докарала Рени на погрешното място. Причината бе в съсипаните му тяло и душа. Кампусът бе толкова подреден, толкова съвършен, а той се разпадаше пред очите ми. Истинският приятел щеше да изплете ръкавици от тръстика и къртича кожа за Рени; той щеше да ги носи три дни и да се излекува. Първото момиче, което минеше покрай него в кафенето, щеше да се влюби на мига, и това щеше да е Айрис. Айрис Макгинис щеше да го види за пръв път, щеше да погледне в душата му и когато откриеше колко силно я обича той, щеше да се трогне толкова много, че от гърдите й щеше да се надигне ридание.

Рени се пресегна към джоба си за къртицата. Беше прав за мен. Вероятно щях да предположа, че няма как да й се помогне и да я пъхна в кутията от обувки, за да стане и тя само кожа и кости, също като предшественичката си, още едно сгърчено мъртво листо. Дори нямаше да проверя дали сърчицето й биеше.

— Все още е жива — каза Рени.

— Не можем да искаме повече от това, нали?

— Забрави какво ти казах за Лазарус. Може би просто ревнувах, че си имаш някого, а аз — не.

Сякаш можех да забравя. Ако нещо имаше отрицателна страна, винаги я откривах. Плувах по живота си върху сал, сглобен от съмнение и страх.

— Разбира се. Не се тревожи — опитах се да прозвуча ведро. — А и не сме се запътили към църквата. Това не е любов, Рени. Отношенията ни не са такива.

— Радвам се за теб. Каквото и да е това, което имаш. Наистина.

Вярвах му. Можеше самият той да е с разбито сърце и да се радва искрено за някого другиго.

— Аз пък ще забравя за Айрис. Беше тъпа идея да й давам храма. Или дори да се надявам, че тя би искала да е с мен. Защо ще иска да бъде с едно чудовище?

— Ти не си чудовище.

Усетих някаква топлина да изпълва очите ми. Беше съчувствие. Нещо, което не исках да изпитвам.

— Виж, Рени, дори да не е Айрис, ще има някой друг, който ще смята, че си съвършен такъв, какъвто си.

Той ме погледна и видях, че независимо какво казваше, в сърцето му все още живееше надеждата. Искаше му се да вярва, че е възможно.

— Повярвай ми — казах аз.

— Може би си права.

— И ти също го знаеш.

Почти бях убедила сама себе си. Рени излезе от колата и тръгна назад, за да може да ми помаха с ръка за довиждане.

— Чудовища от целия свят, обединявайте се! — провикна се той и вдигна юмрук във въздуха.

— Върви да учиш, или каквото там правиш! — отвърнах му със смях.

Той влезе в общежитието. Беше си тръгнал, но не напълно. Защото тя беше още с мен: посятата от него идея, която растеше и ставаше все по-голяма. Ами ако Лазарус наистина криеше нещо? Ако беше чудовище? Мъжът, когото си мислех, че познавам, можеше да е само плод на моето въображение, мечка, змия, крастава жаба. Колкото повече мислех за това, толкова повече се чудех. Възможно ли беше да опознаеш някого, истински? Може ли познанието да наранява, да те прониже в сърцето, да счупи костите ти?

Вместо да се прибера вкъщи, отидох до библиотеката. Майната им на човешките същества. Винаги се чувствах в по-голяма безопасност с историите, отколкото с плътта и кръвта. Влязох през задния вход, после заключих вратата. В библиотеката беше горещо и влажно; нищо чудно, че страниците на по-старите издания ставаха кафяви. Запалих лампата на бюрото. Малко кръгче жълта светлина. Франсис оставяше бюрото си винаги прилежно подредено, така че внимавах да не разбутам нещо. В стаята имаше особена, тежка атмосфера през деня включвахме стария климатик, но сега прахът се беше утаил. Закашлях се и звукът отекна в помещението.

По бюрото си Франсис имаше снимки на племенниците си, на черно куче, на име Хари, на каналите във Венеция, където беше ходила миналата година. На моето бюро нямаше нищо. Поне нищо, което другите можеха да видят. Само невидимата снимка на момичето, което бях — момичето, потропващо с ледени крака на верандата, издишащо студения въздух като дим, малкото зверче с дълга, падаща по гърба му коса; звездите в черното небе бяха закотвени неподвижно по местата си, а ледът наоколо блестеше завинаги, много по-ярък от всички небесни тела.