Ледената кралица

Чувах как бръмбарите се удрят в стъклата на прозорците. Чух стон, сякаш книгите дишаха. Чувствах, че това е мястото, където принадлежа. Тук живеех. Всичко друго, което се бе случило или щеше да се случи, бе като някакъв сън. После чух глухо тупване. Поех си дъх. Това бе истински, жив звук и той ме пробуди. Може би все пак исках да бъда жива. Може би исках да бъда част от света. Уплаших се, че в библиотеката се опитваше да проникне крадец. Но тук нямаше какво да се открадне. Този човек явно бе достатъчно луд, за да проникне тук, а това означаваше, че можеше да направи и повече.

Изгасих лампата. Чу се силен метален звук и веднага си отдъхнах. Не беше проникване с взлом, някой връщаше книга — имахме специален отвор на вратата за такива случаи. Нищо повече. Ощипах се силно, задето се бях държала като идиотка, и отидох до входа. Нямаше от какво да се страхувам. Видях някой, облечен в бяло, да се отдалечава по пътя. Жената беше боса. Косата й бе светла, пусната свободно, и тя бързаше. На паркинга имаше кола с включен двигател. Нощта беше мрачна, непрогледна като катран. Не виждах чертите на лицето й, докато жената не влезе в колата и не включи фаровете. Беше снаха ми.

Стоях неподвижно и гледах втренчено, докато колата не изчезна от погледа ми. Сърцето ми биеше прекалено бързо, прекалено силно. Бях прекарала целия си живот с мисълта, че съм съучастник в престъпление, това не беше нещо непознато за мен. Момичето, пожелало смъртта, предателката, лъжкинята, пазителката на тайните. Бях асистентка на смъртта, без някакви особени лични умения. Лакей, глупачка, помощничка, чиито действия винаги причиняваха трагедия. Една стъпка, едно желание, една грешка, една снежна нощ. А сега бях видяла снаха си Нина да тича боса към колата си и да изчезва в мрака. Осъзнах, че бялата дреха, която носеше, бе нощница.

Книгата, която бе върнала, лежеше в коша под процепа на вратата; когато я вдигнах, все още пазеше топлината на нейния допир. Взех я със себе си и тръгнах към задния вход, към паркираната ми в сенките кола. Минах през кампуса и явно не бе случайност, че стигнах до улицата на брат ми. Може би исках да се уверя, че жената пред библиотеката не беше Нина, а някоя, която просто приличаше на нея. Можех да виждам през прозорците на някои от къщите по улицата, светещи с жълта светлина, пълни с живот. Къщата на брат ми обаче беше тъмна. Всички спяха. Всички бяха на сигурно място вътре, в безопасност. Колата, която бях видяла пред библиотеката, беше паркирана на алеята. Може би не я беше карала тази нощ; не бях сигурна, че искам да открия истината. Не смеех да изляза и да докосна капака й, за да проверя дали не е все още топъл.

Над мен имаше улична лампа; когато извадих книгата, която Нина бе върнала, видях заглавието: „Сто начина да умреш“. Беше наръчник за самоубийство, който често бях преглеждала в Ню Джърси, когато Джак Лиънс ме търсеше за информация. Почувствах как гърлото ми се свива. Май напълно бях грешала в мнението си за Нина.

Наблюдавах как нощните бръмбари прелитаха над моравата им. Дали Нина се бе прибрала у дома и се бе пъхнала в леглото до брат ми, дали той бе забелязал, че я бе нямало, дали бе усетил, че бледите й стъпала бяха студени? Сега си спомних, че в деня преди смъртта на майка ми Нед й бе приготвял подарък няколко часа. Беше книга, скрепена с връзки от обувки. Когато го попитах какво е това, той ми отговори, че е историята на живота му. Това е тъпо, казах аз. Не погледнах към лицето му, за да видя дали не съм го засегнала. На кого му пука? Просто ревнувах. Знаех, че книгата може да направи нещата истински. В този случай това беше неговата любов, вложена в онези страници, зашити с връзки за обувки, която той щеше да даде на майка ни. Затова му се сърдех толкова. Аз нямах нищо. Дори не ми беше хрумнало да й направя подарък. Изобщо не бях помислила за това.

Къщата ни в Ню Джърси можеше лесно да се побере в дневната на къщата, в която живееха сега Нед и Нина. Домът им беше чудесен, дори в мрака. Преди тази вечер си представях, че брат ми и снаха ми спят добре, безгрижно — логичен сън, спокоен, без сънища. Сега погледнах през сенките и видях, че на моравата имаше жена. Съпругата на брат ми. В нощницата си беше почти невидима. Но беше тук. Беше Нина. Изобщо не помръдваше. Опитах се да се измъкна и да си тръгна бързо, преди да ме забележи. Подкарах назад, без да светвам фаровете. Може би това изобщо не се бе случвало, може би бях грешала през цялото време, но когато погледнах в огледалото над главата ми, видях, че тя ме наблюдаваше — макар да изглеждаше, че й бе все едно. Гледаше право през мен, сякаш светът вече не я интересуваше, сякаш всичко, което бе важно, вече не можеше да бъде видяно с просто око.

Четвърта глава Истина

I