Ледената кралица

Не бях много по-различна от онова алчно, егоистично момиченце отпреди години. Само че сега не желаех вселената, нито целия голям свят. Само това и нищо повече: Накарай ме да почувствам нещо, каквото и да е, в студената вода, в легло от лед, в толкова тъмна нощ, че е невъзможно да различиш земята и небето. Нека се случва отново и отново, нощ след нощ, ден след ден. Нарани ме, за да разбера, че съм жива.

Дали хората се привличат един към друг заради историите, които таят в себе си? В библиотеката постоянно забелязвах кои читатели заемаха една и съща книга. На пръв поглед нямаха нищо общо, но кой може да каже каква е истинската природа на хората? Загадката им, непознатата, най-дълбоката истина. Забелязвах всички: онези, които се лутаха по пътя си, онези, които живееха живота си сред пепел и спомени, онези, които искаха да се докажат пред себе си, онези, които също като мен бяха загубили способността си да чувстват.

Продължавах да ходя до портокаловата гора. Нямаше никаква логика и не беше необходимо. Сякаш имах карта вътре в главата си и тя ме водеше до мъжа, който ме очакваше. Някой, който бе също толкова сам — а може би дори и повече — като мен; някой, чиято история прилягаше на моята — изгарящ жив от огън, пленена в леда. Мислех си за Джак Лиънс — може би с него щях да се науча да бъда отново човек, но това щеше ли да бъде от полза за някого? Щях да науча много повече от Лазарус. След първите няколко пъти, в които бяхме заедно, най-накрая се осмелих да го попитам какво е да си мъртъв. Умолявах го да ми каже, но той не го направи. Не се отчаях. Настоявах и досаждах. Боли ли, божествено ли е, има ли ярка светлина или мрачна агония? Лазарус обаче отказваше да отговори на въпросите ми. Имаше красива усмивка, която ме караше да го желая още повече. Желанието, бях започнала да откривам, бе цял отделен свят. Всичко друго бе изчезнало от картата — океаните, континентите, приятелите, семейството, животът преди, животът след. Бяха си отишли.

През лятото единственото, за което можех да мисля, бе пътят до Лазарус. Сънувах го: пътните знаци, бялата линия, завоите, предната веранда, вратата. Брат ми ми бе звънял няколко пъти и оставяше съобщения, но аз не си направих труда да му върна обажданията.

— Жива ли си? — чух гласа на Нед един ден, когато си пуснах телефонния секретар.

Всъщност да, исках да му кажа. Но той нямаше да ме разбере. Как можех да му обясня, че в дъждовните нощи с Лазарус седяхме на верандата отвън в тъмнината, привлечени от това, което бе вътре в нас, някакво странно наше време, пленено в кръвта и костите ни. Чувствах се пристрастена към опасността, към тръпката да си жив, да поемаш рискове. Любехме се навън, в мрака, под изливащия се върху нас дъжд. Отивахме до малкото езерце, обръщахме се с гръб и събличахме дрехите си. Не беше нужно да се виждаме, за да сме сигурни какво желаем. Това беше история, която само ние знаехме, никой друг.

Когато ходех в групата на оцелелите, не чувствах нищо към тези хора, никаква привързаност. Исках да се отърва от тъжните разкази за объркания им живот. Идвах късно, тръгвах си по-рано, отбягвах момичето с различните чорапи, когато я срещнех на улицата. Наближаваше сезонът на ураганите, период, когато ударените от мълнии принципно се чувстват по-притеснени и напрегнати от обикновено. Всичко можеше да се случи по всяко време. В групата си споделяхме съвети за безопасност. Стой далече от прозорците; направи си убежище срещу бедствия. А нощем се озовавах отвън на верандата с Лазарус, когато вятърът почти можеше да ни отвее. Не мислех за никаква безопасност.

II

— Къде се губиш? — попита ме Рени след една сбирка, докато се мотаехме край масата със закуски. Имаше овесени бисквитки, сладки със сметана и нещо сиво, което предположих, че беше червен кадифен кекс, местният специалитет.

Напоследък се държах по-егоистично от всякога. Имах мрачен таен свят и той ми подхождаше. В моята алчност бях забравила за Рени. Аз му бях нещо като приятел, от лошия тип, и се срамувах от своята неспособност да оказвам приятелска подкрепа, както се предполагаше да правя. Рени изглеждаше нервен и слаб. Не че беше моя отговорност.

— Насам-натам — отговорих аз.

— Чукаш ли го? — попита ме той. Просто така. Сякаш бе прочел мислите ми. Дали се бях издала по някакъв начин? Едва ли. Изражението ми никога не се променяше.

— Божичко, колко си подозрителен. И гаден.

Взех си бисквитка от подноса, въпреки че мразех овес.

Но Рени не можеше толкова лесно да бъде заблуден.

— Имаш предвид „умен“.

— Всъщност исках да кажа точно това.

И двамата се разсмяхме.

— Ти, от друга страна, си доста глупава.

— Може би ти пък ще ми се похвалиш с успех в романтичния си живот?

Айрис Макгинис. Момичето, което дори не подозираше, че е жив.

— Добра си — отвърна Рени. — Тук ме хвана.