Ледената кралица

Можех да кажа желанието си на глас и да го превърна в кръв и кости. Щеше ли да си струва? Имах лед във вените си; бях по-студена и по-далечна от най-мрачната планета, лишена от Слънцето. Ако това искаше, тогава може би бях идеалната жена за него. Отидох до масата и взех чашата с вода, в която имаше няколко бучки лед. Отпих от нея. Жена, която стоеше на едно място, взираща се винаги в небето, без да помръдва, застинала, вцепенена. Ако това искаше, щеше да го получи. Целунах го с полуотворени устни, усещах жегата вътре в него, която си проправяше път към мен, но продължих. Затова бях тук, сега вече го знаех. Не можех да спра да го целувам. Чувах себе си, своето желание и не смеех да повярвам, че това бях аз. Стенех. Звучах като огъня — стон, въздишка, живот. Загадката в мен: Как разтопяваш леда? Как помръдваш, когато си замръзнал отвътре?

Когато ледените бучки в устата ми се разтопиха и водата почти завря, се отдръпнах назад. Отидох до мивката и изплюх водата, преди самата аз да пламна. Внезапно осъзнах каква бе причината за мита за хиперсексуалността на хората, поразени от гръм. Беше съвсем просто. Знаехме, че можем да изчезнем всеки миг. Застанали до прозореца, горе на покрива, играейки голф, говорейки по телефона. Възможността да си отидем за секунди като запалена клечка кибрит ни караше да изгаряме от желание за живот.

— Добре — Лазарус изглеждаше изненадан от това, което му се бе случило. — Наистина знаеш някои номера.

Бях привлечена към него, врабче към ястреба, ястреб към врабчето. Нямаше мисъл в действията ми, когато го последвах надолу по коридора към банята. Нямаше причина да правя нещата, които правех. Освен една — че чувствах нещо. Не мислех, че това беше възможно за мен. Не само засега, никога. Това ми се струваше достатъчно, за да оправдае почти всичко.

Той напълни ваната с вода. Чувах само звука от крана. Разбирах, че това бе единственият начин да бъдем заедно — елементите, които се привличаха най-силно един към друг, бяха тези, които можеха да се унищожат взаимно. Наведох се, потопих ръка във ваната, разплисках лекичко водата. Водата бе леденостудена. Усещах студа да пълзи по гръбнака ми. Лазарус каза, че това не може да се сравнява с ваната, пълна с лед, в която го бяха поставили в болницата, когато бе горял до смърт и трябвало да снижат температурата му, за да не спре сърцето му. Вероятно това го бе спасило. Чист лед. Сега копнееше за него. Студена жена като мен. Мисля, че той ме бе сънувал и после аз се бях появила на верандата му, с червената си рокля.

Денят бе наситен с влага и сега започна да вали. Чувахме как капките дъжд трополят по покрива. Последва гръм. Можеше да бъде навсякъде. Не можех да си тръгна.

— Искам да е тъмно — каза ми Лазарус.

Беше ми все едно. Исках го, каквото и да правеше. Той спусна щорите на прозореца, загаси лампата над мивката. Едва се виждахме един друг. После загаси и последната светлина, лампата отвън. Бяхме в мрака, търсейки слепешком ръцете си, сърцата си, кожата си. Всъщност бях благодарна, че е тъмно. Не бях красива. Не можех да забравя, че съм десет години по-стара от него. Съблякох дрехите си, влязох във ваната и потреперих от студената вода. Той ме последва веднага; мислех, че ме желае отчаяно. Трябваше да е така. Усещах как водата се затопля. Хванах се за гладките стени на ваната и се сетих за рибите в кофата от съня ми. Смъртта, стояща в края на леглото. Когато Лазарус дойде над мен, си представих, че потъвам. Може би ми бе писано да се удавя. Доколкото знаех, това бе другата половина от смъртното ми желание — половин огън, половин вода. Той ме придърпа към себе си и ме целуна под водата, целувка без край. Когато излязохме, за да си поемем въздух, горях. Протегнах се към крана и пуснах студената вода. Тя се лееше по раменете и по гърдите ми в мрака, за което бях благодарна. Можех да съм навсякъде, но бях там. Можех да шофирам на запад или на изток, но бях дошла при него. Затворих очи. Изгори ме. Удави ме. Направи нещо. После той проникна в мен и аз го придърпах дълбоко в себе си.

Когато излязох от ваната, краката ми трепереха. Водата се разплиска по пода. Хлъзгах се, всяка стъпка бе опасна.

— Трябва да направя нещо — казах аз.

Завих се с хавлия, отидох в кухнята и отворих хладилника. Ръцете ми се тресяха. Това беше истинска лудост. Взех бучка лед и я пъхнах в себе си, там, където горях. Не ми пукаше. Болката си струваше. Не бях сигурна дали някога преди бях чувствала изобщо нещо.

— Нараних те — каза Лазарус.

Беше се облякъл и дошъл зад мен. Нищо не ме бе наранявало след онази нощ на верандата; нищо не бе дори близко до това. Треперех, все още бях мокра, затова той обви ръце около мен. Чувствах топлината на тялото му през дрехите. Чувах как бие сърцето му, което бе спряло и се бе върнало към живота. Нищо не можеше да ме накара да го желая повече.