Ледената кралица

Не спирах да мисля за тези странни книги на рафтовете на Лазарус. Бях убедена, че нашите истории бяха едни и същи, а сега вече не бях сигурна в нищо. Не започнах да ровя, преди Франсис да излезе в почивка. Поръчах й да вземе салата и за мен. Избрах нещо по-сложно, за да отнеме по-дълго време да я приготвят в закусвалнята. Сирене фета, без черен пипер, лук, салата и тъмнокафяви маслини.

— Сигурна ли си, че имат такава салата, скъпа?

Разбира се, че не. Но бях сигурна, че поръчката ми щеше да ми осигури времето, от което се нуждаех. Бях готова да покопая; търсех кръв и кости. Наблюдавах как Франсис се отдалечава с колата си, после бързо започнах да издирвам картона на Лазарус. Сет Джоунс наистина беше вземал от нас туристически справочници. Интересуваше се от пустини, Южна Америка, Флоренция, Рим и Венеция. Държах картона в ръцете си и се взирах в заглавията. Достатъчно нормален на пръв поглед картон, с изключение на печата в горния му край — ПРОДЪЛЖЕН. Не беше единственият.

Върнах се при каталога. Първо забелязах друго име — Айрис Макгинис; това трябваше да е Айрис на Рени, момичето на неговите мечти. Какво беше дошла да търси тук, което го нямаше в университетската библиотека? Може би просто искаше да има повече време — ние позволявахме книгите да се заемат за месец, а в университета срокът беше две седмици. Беше взела „Одисея“ и „Илиада“. Може би специалността й бе класическа литература? Или обичаше да чете дълги книги? Жена, която предпочиташе митологични създания?

Може би трябваше да препиша телефонния й номер и да го дам на Рени, но бързах. Франсис щеше да се върне скоро. Наближаваше времето за вечеря. Взех фенерче и слязох долу в мазето, където се намираше хранилището. Там имаше кашони с подгизнали книги от времето, когато се били спукали тръбите и Франсис бе молила хората в града да помогнат както могат. В задната част на стаята най-накрая открих старите каталози. Отворих първата кутия и се зарових из разбърканите данни. Много от тях бяха за хората, които сега живееха в старческия дом. Дузина пожълтели картони, списъци с взимани книги, в които бяха изписани имената на почти всички жители на град Орлон над шейсет и пет години.

И ето го, Сет Джоунс. Повдигнах картона високо съм бледата светлина, проникваща през единствения правоъгълен прозорец. Още туристически справочници, Африка, Хавай, броеве на „Нешънъл Джеографик“. И още веднъж, макар и да ми се струваше невъзможно, печатът — ПРОДЪЛЖЕН.

Отидох при следващата кутия, с най-старите данни. Много от тези картони принадлежаха на хора, които вече бяха умрели; на повечето от тях с грижливия почерк на Франсис бе написано починал, после имаше друг почерк, който не разпознавах и явно бе принадлежал на библиотекарката преди нея. Прегледах всичките и най-накрая открих Сет Джоунс. Денят, в който бе взел първата си книга от библиотеката, бе отбелязан със синьо мастило — преди почти четирийсет и пет години. Сигурно това беше дядото на Лазарус Джоунс. Този Сет Джоунс трябваше сега да е на около седемдесет и повече и очевидно не беше красивият двайсет и пет годишен мъж, десет години по-млад от мен, който никога не напускаше къщата си, мъжът, който пламтеше отвътре, с очи от пепел, някой, който криеше нещо, всичко, включително и кой точно е.

Преди Франсис да се върне с храната ни, успях да подредя отново кутиите, да ги сложа една върху друга, да изчистя прахта от ръцете си. Библиотечният картон на Сет Джоунс бе скрит в чекмеджето на бюрото ми. Франсис бе чакала двайсет минути, докато Рене Плат от закусвалнята бе тичал до магазина, за да ми купи маслини каламата. А сега, след всички тези усилия, не можех да ям. Казах й, че нещо не е наред със стомаха ми. Може би сърдечният монитор ми бе подействал по някакъв начин. Може би бях по-объркана от Лазарус от всякога. Защо продължах да чувствам, че той криеше нещо от мен? Бивши жени, тела, магарешки кожи, стаи, в които не бива да се влиза, стълби, които водят до хранилища, пълни с диаманти и кости.

Замислих се за къртицата, която се мотаеше слепешком край плета, докато не усетеше впитите в тялото си зъби и лапи, които извиват врата й. Замислих се за начина, по който тропах на вратата на Лазарус Джоунс. Замислих се за „Огнен пръстен“, песента, която хората в Орлон слушаха противно на здравия разум. Бях започнала да изпитвам съчувствие към хората, които вършеха глупости. Ако Айрис Макгинис влезеше сега в библиотеката, щях да отида право при нея — естествено, ако успеех да я разпозная — и да я зашлевя през лицето. Не знаеш ли колко нещастен правиш един прекрасен младеж, който те обича? Това щях да й кажа. За коя се мислиш?

— Прибирай се — ми каза Франсис.

Библиотеката работеше и вечерно време, но тя явно виждаше, че няма да съм й от голяма полза. Сигурно съм изглеждала замаяна; бях напълно съкрушена. Надявах се, че съм подредила кутиите на хранилището правилно, всяка на мястото й. Надявах се Франсис никога да не открие колко неблагонадеждна всъщност бях или ако някога го разбереше, мен вече да ме нямаше.