Ледената кралица

Прибрах се вкъщи и застанах в градината. Не исках да мисля за нищо. Възможностите бяха прекалено ужасяващи. Сетих се за всички онези мъже в приказките, които не познаваха своите истински любими. Глупци, които спяха със зли царици или сестри убийци, докато жените им бяха приковани във вериги за стените в кулата или захвърлени на дивите зверове в гората, за да бъдат разкъсани и забравени. Като дете не вярвах в такива измислици. Хората не можеха да бъдат заблудени така. Влюбеният винаги щеше да познае своята любима, със сигурност, без никакво съмнение. Тогава не знаех каква загадка са човешките същества, колко различни форми могат да приемат.

Сет Джоунс от каталога имаше библиотечен картон почти два пъти по-дълго, отколкото бе живял моят Сет Джоунс. Нищо чудно, че не се интересуваше от книгите на стария човек. Нищо чудно, че къщата му бе пълна с прах, а рафтовете му недокоснати. Или оригиналният Сет Джоунс бе стар мъж, или Лазарус се преструваше, че е някой, който не беше.

Исках да знам с кого правех секс.

Бях оставила Жизел сама цял ден и сега тя дойде при мен и се отърка в краката ми. Кой би помислил, че септември може да е толкова горещ? Гледах как котката се криеше в храстите. Не очаквах брат си, но точно той се появи в алеята пред къщата и наду клаксона. Същата кола, която Нина бе шофирала онази нощ. Повдигнах ръка с усилие и му помахах.

— Чух, че си била при кардиолога днес — каза Нед, когато дойде при мен. — Старият Крейвън ми се обади.

— Клюкари. И двамата.

— Просто искам да съм сигурен, че всички лекари в проучването се държат добре с теб.

Нед държеше висока пластмасова чаша в ръка; отиде да вземе два сгъваеми стола от верандата и ги донесе на опърпаната ми морава, най-лошата на улицата. Вероятно най-лошата на много километри оттук.

— Уф — каза Нед, когато смъкна столовете долу. — Тежат цял тон. Носиш ли монитора си?

— Двайсет и четири часа. После ще го разкъсам.

На идване брат ми беше спрял в студентското кафене и беше взел голяма чаша студен чай. Предположих, че проектът, по който работеше, си вземаше своето — Нед изглеждаше изтощен. Отпи от чашата си.

— Ти не обичаш зелен чай — напомних му аз.

Трябваше ли да му кажа какво знаех? Да го предупредя? Да го защитя? Да му разкажа всичко за Лазарус Джоунс? Да му разкрия тайния живот — неговия таен живот? Трябваше ли да кажа: Твоята жена не е тази, за която я мислиш. Тя обикаля улиците нощем и търси начини как да умре. Не просто един или два, разбираш ли? Това не е достатъчно за нея. Сто различни начини. Повече, отколкото знам аз, експертът, пожелаващата смъртта.

— Антиоксиданти — отвърна брат ми. — Нина казва, че трябва да пием по три чаши зелен чай дневно. О, ядем и тофу и мисо4, голям фен е на тези неща — само при мисълта за нея Нед изглеждаше щастлив, както и на партито си. Някак си грейваше, засияваше. Облегна се назад на стола и се загледа в звездите. Може би луната бе червена, може би бе сива, нямах представа. — Знаеш ли, че имаш прилепи?

— Много смешно.

Брат ми изглеждаше вече по-стар, особено след като бе започнал да губи косата си, но когато го погледнах по-отблизо си беше същият.

— Сериозно. Плодни прилепи. Там, до хибискуса.

Високият жив плет, покрит с големи безцветни цветя.

— Това ли било? Хибискус? — аз също се облегнах назад. Черен облак плуваше по небето. Прилепи. — Мамка му. Прав си.

— Няма защо да се притесняваш. Вече нямаш коса. Дълга коса — поправи се той, когато го стрелнах с поглед.

— Ами ти? — казах аз, царицата на такта. — Ти имаш дори по-малко от мен.

Нед пропусна забележката ми покрай ушите си. Винаги правеше така, оставяше те да се рееш във въздуха със своята злоба.

— Освен това не носиш червено или жълто, а тези цветове ги привличат.

— Фу… — плеснах с ръце. Баба казваше, че така можеш да ги прогониш. Шумът отеква и те отлитат. Но прилепите в градината ми даже дойдоха по-близо.

— Мислят, че ги викаш — обясни брат ми. — Възприемат го като любовна песен. Затова се пъхат и в двигателите на самолетите — за тях той е някакъв гигантски прилеп, направен от метал, който ги съблазнява, и после — бум; машината ги смачква, размазва и убива.

Доказателство за теорията ми: любовта те унищожава.

Не можех да спра да мисля за Нина, за книгата в ръцете й, за нощницата й, за босите й стъпала, за начина, по който погледна право през мен.

— Ако знам тайна — започнах аз, — щеше ли да искаш да ти я кажа?

— Загадка, така ли? — ухили се той. Обичаше игрите. Колкото по-сложни и математически бяха, толкова по-добре.

— Не. Наистина искам да знам, Нед. Как би постъпил?

Брат ми се замисли. Носеше спортна тениска и камуфлажни панталони. Не бях успяла да дойда за сватбата му с Нина. Баба ни вече беше болна и не исках да я оставям сама, но сега ми се прииска да бях отишла.

Нед явно приключи с размисъла си.

— Тайните са само познание, което още не е било разкрито. Следователно, де факто те не са тайни, а само неосъществени истини.

— Глупости — изсумтях аз и погледнах към прилепите.

— Със здравето ти ли е свързано? — попита ме той. — Защото ако е така, може би трябва да знам.