Ледената кралица

Взех си и кибрит. Пъхнах го в джоба на дънките си, плътно до бедрото си. Имах план, не беше случайност. Бях обмислила всички обстоятелства, не исках да рискувам. Мислех, че имам нужда от това, че го исках, че трябваше да го имам. През целия ден чаках да настъпи мракът, търсех го така, както прилепите сигурно скърбят за последните късчета светлина, за зелените, златисти лъчи, които се изгубват от погледите им. Оставих сърдечния си монитор, после се отбих до „Железарския магазин на Акър“ за свещите; бях по средата на пътеките, между рафтовете, когато забелязах ухапания от булдог мъж, за когото ми беше разказвала моята физиотерапевтка. Ухапан, разкъсан на парчета, сега той подреждаше кутии с боя. Дори от това разстояние виждах следите по лицето му — зъбите, ноктите…

— Получихме мандариново оранжево — провикна се той към един клиент така, сякаш не бе белязан.

И може би не беше. Някак си успяваше да бъде обратното на повечето хора. В неговия случай той показваше на всички своята дълбока, мрачна загадка: вътрешно може би бе чист и светъл като вода.

Прибрах се вкъщи и изчаках края на деня. Стомахът ми се свиваше, не можах да вечерям. Проектът на Рени все още бе на масата ми. Той ми звънна да се уговорим и аз го уверих, че ще приключим в неделя; крайният срок за проекта му бе понеделник и без храма сигурно щеше да се провали и да го скъсат. Е, провалът бе нещо, от което разбирах. Затова обещах на единствения си приятел, че може да разчита на мен. Успокоих го, че имаме време. Днес беше петък. Разполагах с цяла нощ. С целия ден утре. С достатъчно време, за да проверя дали съмненията ми бяха верни или не.

Небето бе по-мрачно от обикновено, облачно, луната изобщо не се виждаше. Карах бързо, натиснала педала на газта докрай. Флорида профучаваше край мен, замайващо кълбо от цветове. Жега и мрак, насекоми, удрящи се по предното стъкло. Преди, в Ню Джърси, се прибирах пеша от библиотеката до вкъщи и се чувствах изгубена, макар да знаех пътя си. Сега се чувствах намерена. Подминах няколко изхода към места, чиито имена не знаех, градове, в които никога не бях ходила, но бях сигурна точно накъде съм се запътила. Златисто, зелено и черно — като прилеп, привлечен от пляскането на ръце в мрака, противно на всяка логика, любовна песен, която е невъзможно да проумееш.

Той ме очакваше. Това ме изненада — не можех да си представя, че съм от значение за някого. Имаше нещо подозрително в желанието, което изпитваше към мен. Видях го, когато излязох от колата, затръшнах вратата и помирисах портокалите. Заедно с бръмбарите вече бяха излезли и нощните пеперуди, малките мушици и комарите. Нещо ме ухапа и ме заболя. Изтичах до верандата, исках да се приключи с това.

— Ей, здрасти! — той се надигна от старата дървена пейка, която стоеше отвън сигурно от петдесет и повече години. Беше облечен с бяла риза с дълги ръкави, дънки, стари ботуши.

Грееше като звезда.

— Ей, здрасти… — отвърнах му аз.

— Закъсня. Канех се да ти приготвя вечеря.

Точно като обикновените хора. Изглежда, искаше нещата между нас да бъдат такива.

Отидох при него, прегърнах го и се надигнах на пръсти, готова да изгоря.

Той отстъпи назад и ме погледна в лицето. Бях просто аз. Повдигнах се и го целунах. Веднъж, два пъти, после трябваше да спра.

— Липсваше ми — каза той.

Целуна ме отново, силно и напористо.

Във всяка приказка има кървава част. Във всяка ще откриете следите от зъби и нокти.

— Здравей, малкия — казах аз. Така го наричах. Беше толкова красив с тези ръце, с пепеливите си очи, с изящното си гърло, с всяка частица от себе си.

— Все още мога да направя супа — Лазарус отвори мрежестата врата пред мен. Помислих си, че сигурно винаги ще помня звука от скърцането й. Това беше отварянето на новата глава — на и след това… Звучеше като стенание на вятър в спокойна нощ.

— Не съм гладна — казах аз така, както може да го каже само една гладна жена, която не иска да се издаде.

Тръгнах по тъмния коридор, покрай закачалката за дрехи, якетата, ботушите за дъжд и всички останали вещи на Сет Джоунс, който и да бе той; Лазарус спря, докосна ме нежно с ръка, показа ми колко много му бях липсвала. Чувството бе толкова силно, по начина, който изживявахме всичко преди. Така, както дъждовните капки удрят по пластмасовия покрив на верандата. Както стъпалата те болят, докато стоиш боса навън в зимната вечер.

— Знаеш какво искам — казах аз. Казах го право в лицето му. Той, разбира се, нямаше никаква представа, но мислеше, че знае; надяваше се, че е така. Целуна ме, за да ми го докаже.

— Нужна ми е една минутка преди това — продължих аз.

Отидох в банята. Дишах учестено, пуфтях, едва си поемах дъх — цената на всички лъжи, дори на казаните в името на истината.