Ледената кралица

Пуснах студената вода във ваната и съблякох дрехите си. Стоях там и се гледах в огледалото. Късата ми като на хлапе коса бе пораснала, кожата ми бе бледа. Изгасих лампите, спрях крана. Не исках нищо да го изплаши, нито празната вана, нито искрицата светлина под вратата. По кожата ми все още личаха следите от прикрепения монитор. Сърцето ми прескочи, но кардиологът ми беше казал, че това сега ще бъде нормалният ритъм за мен — неправилният.

Повиках го:

— Ела…

Казах го с обичайния си тон, сякаш го желаех, независимо кой беше той или какво криеше. Досега сексът помежду ни беше идеален, поне за хора като нас. Страстен, но не унищожително изгарящ, или по-скоро трябваше да кажа, поносимо изгарящ. Научих се да слагам оцет на пришките по кожата си, знаех точно колко студена трябва да бъде водата, за да можех да го поема с устата си, без да се опаря, познавах тялото му в мрака, частите, които си пасваха съвършено заедно, мъжа, който бе вървял редом със смъртта и после се бе върнал при мен, за мен, с всичките си тайни.

Ето какво знаех за него: познавах тялото му, изпъкналите вени, мускулестия корем, твърдостта, с която проникваше в мен, начина, по който устните ни се сливаха, парещата топлина от него, от думите, които казваше, ритъма, в който се движехме — плавно, изпълващо, никога не спирай. Не е достатъчно и същевременно е всичко. Какво повече трябваше да знам? Поколебах се за момент. Замислих се за всички онези жени, които се любеха с чудовища в мрака. Мъже без имена, които бяха мечки или великани, омагьосани или поробени от могъщи врагове. Мъже, покрити с тюленови или еленски кожи, мъже с животински нокти, мъже, които не можеха да лъжат, мъже, които можеха да говорят единствено истината, въпреки че тя можеше да ги унищожи. Маскирани ангели, разкрити ангели; мъже, които бяха умрели и се бяха завърнали, променени завинаги, криещи това, което знаеха. Кои бяха. Истинската си същност. В приказките понякога имаше чудесен край: и след това заживели щастливи завинаги… Ние имахме само завинаги.

Той влезе в банята вече гол. Не го виждах, но усещах присъствието му. Горещата му плът, стъпките му по пода. Стоях с гръб към облицованата с плочки стена. Готова. Лазарус явно ми вярваше, както къртицата вярва на котката, вижда това, което я очаква, само като сянка, не като хищника, който преследва плячката си, знае какво иска, нуждае се от него и е готов да го има на всяка цена. Влезе във ваната. Чувах водата, чувах го как се намества. Студените порцеланови стени до пламтящия му гръб. Вероятно това го облекчаваше, както може би бе направил проливният силен дъжд в онази нощ, неговата нощ.

Водата край него се плискаше във всички посоки. Плочките под босите ми крака бяха студени. Беше толкова тъмно, че не виждах накъде вървя, трябваше да почувствам пътя си. Не беше ли и това част от историята? Не ставаше ли дума не за това, което усещаш или виждаш, а за това, което знаеш със сърцето си? Но моето сърце биеше неправилно, неритмично. Блъскаше се в мен като камък в кости. Студено нещо, каменно нещо, нещо, което не можеше да бъде червено, ако го изтръгнех от своите гърди. Късче лед. Чисто, прозрачно.

Взех свещта и я поставих на поличката, на която имаше шампоани и сапуни. Докосвах шишетата с дългите си несръчни пръсти, с изпохапалите си нокти. Шишетата се удариха едно в друго. Времето сякаш бе спряло. Намирах се в приказното преди и се канех да го напусна. Усещах, че в този миг създавах собственото си бъдеще, бях паяк, който плетеше мрежата си. Пред мен вече имаше готова мрежа, изплетена от някой друг, и мислех, че познавам фигурите в нея.

Когато драснах клечката кибрит, пламъкът бе толкова ярък, че в първия миг не можах да видя нищо. Мислех си, че така ще бъде по-лесно, по-безопасно, отколкото ако светнех лампите, но бях сгрешила. Повдигнах свещта и пламъкът се залюля. Синьо. Жълто. За малко да ослепея.

— Какво правиш?

Долових паниката в гласа му, преди очите ми да свикнат със светлината. Беше бесен и потресен. Знаех, че трябваше да погледна. Не беше ли такъв планът ми? Видях го как се изправяше във ваната, по тялото му се стичаше вода, а той се протягаше напред, за да вземе свещта от ръката ми. Восъкът капеше по гърдите му; той май дори не забеляза. Пресегна се и загаси пламъка с пръсти. Опари се, защото се разнесе мирис на изгоряло.

— Е — каза той. — Значи така стоят вече нещата.

Горящият мъж, който звучеше толкова студено. Долових огорчението от предателството в гласа му. Тук беше. А какво очаквах? Какво направих?

Сега, когато виждах какво бе крил, не можех да откъсна поглед от него. Белязан, така ли казваха хората? Спомен, който е по-силен от настоящето, който остава запечатан в съзнанието ти, който се наслагва пласт след пласт под всичко, което виждаш тук и сега. Все още го виждах пред мен в мрака.