Ледената кралица

Спогледахме се. И двамата бяхме изключително предпазливи хора. Бяхме научили уроците от детството си. Задавай въпроси, но не прекалено. Гледай, преди да скочиш. Купувай си нови гуми. Внимавай кого обичаш.

— Просто нося сърдечен монитор, за да успокоя гузната съвест на кардиолога си. Добре съм. Имам лека аритмия. На кого му пука? На сутринта ще махна тази измишльотина.

Нед изглеждаше облекчен. Предположих, че все още се чувстваше отговорен. Не беше необходимо, но той си бе такъв.

— След като знам, че си добре, просто искам да погледаме небето — каза брат ми.

Седяхме там, двамата, и си дадох сметка колко малко знаем един за друг; бяхме като непознати, захвърлени в една яма по време на жестока, кървава война и когато престрелката свършеше, всеки щеше да поеме по пътя си. За миг имах чувството, че ще се разплача. Винаги, когато майка ни излизаше с приятелки, Нед ми четеше. Все го молех да ми чете приказки, но той твърдеше, че не ги харесва. Смятах, че накрая се съгласяваше само за да спра да мрънкам и за да заспя. Сега се запитах дали и тогава не се беше чувствал отговорен за мен, дали и той не се е нуждаел от утеха. Питах се дали и той самият не е искал да чува тези истории.

— Ако тя се появеше сега, щяхме ли да я познаем? — попита брат ми.

Странен въпрос, точно от него. Не предполагах, че мисли за такива неща.

— Щяхме да я познаем винаги, навсякъде — прозвучах убедено.

Но всъщност и аз се питах същото. Ако майка ни минеше покрай живия плет сега, щеше да бъде все още на трийсет дългият й син шал щеше да се вее зад нея, високите токчета на ботушите й щяха да потракват, светлата й коса да се вее красиво…

— Защо стоиш на тъмно? Не четеш, нали? Ще си развалиш очите. Така няма да заспиш.

Протегнах краката си напред в израслата трева. Моравата ми беше истинско природно бедствие, с което едва ли някой щеше да се справи.

— Щяхме да я познаем — повторих аз. — Така мисля.

— Предполагам, че си права — съгласи се брат ми.

— Значи си сигурен, че не искаш да научиш някоя от тайните ми?

Коя имах предвид — дали познавахме истински нашата майка, загубена преди толкова много години, или коя бях всъщност аз, дълбоко в себе си, или какво четеше жена му, когато лампите бяха загасени?

— А ти искаш ли?

— Ти имаш ли тайни? — бях изненадана. Нед винаги ми бе изглеждал ясен, дори прозрачен в известен смисъл, съвършено познаваем, логичен, късче емоционално стъкло.

— Неизвестни истини — пошегува се той. — Поне за теб. Известни за мен, разбира се. На теория. Не мога да преценя какво точно знам и какво не знам.

— О, забрави — вече се бях отегчила така, както ставаше, когато бяхме деца и той се интересуваше повече от прилепи, мравки, звезди, мухи месарки и теореми, отколкото от човешки същества. Станах и сгънах стола си. — Благодаря ти, че се отби. Кардиологът ми, онзи, притеснителният, ми каза, че трябва да поспя добре. Може би поне веднъж трябва да го послушам.

— Мислех си за Дракона — каза брат ми. — Не съм имал досега възможността да го интервюирам.

— Старият мъж в Джаксънвил? Онзи, който е умирал два пъти?

Почувствах се виновна заради тайния ми живот с другия мъж, който бе умирал. Но брат ми не искаше да научава никакви тайни, така че явно нямаше да иска да знае и за Лазарус Джоунс.

— Сигурно е било забележително. Представяш ли си само?! Три пъти се опитвах да се свържа с него заради проучването ни. Той явно няма телефон. Предполагам, че трябва да се откажем, както направихме с онзи тип, Джоунс. Знаеш ли, че е прогонил Сам Уаймън с пушка от имота си?

Исках да върна разговора отново към Драконовия мъж.

— Тогава защо просто не отидеш да го посетиш? Ти не си от хората, които се отказват. Никога не си го правил. Това е моят специалитет.

— О, да — каза брат ми. — Мис Страхливка.

— Мистър Дърдорко — отвърнах му веднага аз.

Така си говорехме някога и беше много по-успокояващо, отколкото ако се опитахме да бъдем прекалено любезни и мили един към друг. Детството ми липсваше. Да не повярваш. Тръгнах към верандата. Нямах особено желание да обсъждам хора, които бяха умрели и после възкръснали. Не и с Нед.

— По-добре тичай — ухили се той и посочи към прилепите, които кръжаха над главата ми. — У — ху! Могат да тръгнат след теб.

— Толкова си гаден!

Затичах се, метнала на рамо сгъваемия стол, който се удряше в ребрата ми. Значи все пак още се страхувах от прилепи, чудо велико. Брат ми стана, сгъна своя стол, после ме последва на верандата и сложи двата стола на купчината с другите градински мебели. Верандата ми беше пълен хаос, също като останалата част от живота ми. Кофи за боклук. Инструменти, оставени от предишния обитател. Чадъри. Стар оранжев кош, килнат на една страна, в който Жизел обичаше да спи. Брат ми огледа подозрително кутията за обувки. Бях сигурна, че ще я забележи.

— Какво е това? — попита той и я отвори; вътре беше малкото извито листо, в което се бе превърнала къртицата. Вече бе само пепел и прах. Кости и козина. — Опитала си се да запазиш нещо.

Разсмях се. Колко грешеше моят мил брат.

— Идиот. Не виждаш ли? Аз я убих.