Ледената кралица

Нед влезе в кухнята и се върна с малка лопатка. Последвах го до плета, където той явно смяташе да изкопае гроб. Наоколо летяха бръмбари, ухаеше на портокали, дори тук, на километри разстояние от всяка овощна градина. Прилепите кръжаха високо в небето. Струваше ми се, че могат да стигнат до луната.

Коленете на брат ми изпукаха, когато коленичи на земята. Беше с тринайсет години по-възрастен от майка ни в нощта, в която тя почина. Свърши с копаенето за нула време. Беше бърз и експедитивен. Винаги е бил такъв.

Извади къртицата от кутията и я постави в земята, после покри тялото с няколко листа от хибискус. Осъзнах, че плача, нещо, което не бях направила на погребението на собствената си майка. Когато на сутринта оставех монитора си в кабинета на кардиолога си, лекарят ми сигурно щеше да открие срив в ритъма на сърцето ми точно в този час. Часът, в който с брат ми погребахме нещо заедно, докато прилепите летяха над главите ни. По времето, когато почувствах нещо.

Искаше ми се майка ни да се появи между оградите на къщите. Искаше ми се да върна назад всичко, което бях направила или казала, или пожелала. Щях да се хвърля в краката й и да я помоля да ми прости. Тя щеше да го направи, знаех го. Беше такава и това нямаше да се е променило. Щеше да ми каже да се изправя, че ми прощава и аз самата да забравя всичко; че тя не се сърди на никого. Че сърцето й е било отворено и винаги ще бъде такова; че е същата, каквато е била винаги, нито ден по-стара; че любовта не се мени като луната или приливите, че тя е единствената константа във вселената.

Но имаше нещо друго — дори аз да я познаех, не бях сигурна, че тя щеше да познае мен. Странна жена в мрака, стояща в тревата, под луната, под облак от прилепи, плачеща на погребение за някакво изсъхнало листо, за къртица, за загубена любов, за една идея.

— Е, приключихме с това — каза брат ми.

Изтупа пръстта от ръцете си и прилепите се приближиха още.

— Какво ти казах. Горките нещастници. Привлечени са от звука.

Знаеше, че бях плакала, но бе прекалено тактичен, за да го спомене. Точно както аз бях прекалено тактична, за да му намекна, че жена му е някой друг, когото той всъщност не познава.

— Ами… благодаря ти — казах аз. — Сигурно щях да я държа там вечно.

Засмяхме се заради привързаността ми към разни непотребни неща. Не обичах дори да изхвърлям боклука си; имах купчина стари вестници, струпана в коридора на къщата.

— Да тръгваме — каза Нед.

— Ти първи.

Същото, каквото си казвахме като малки, когато искахме едно и също нещо — последната бисквитка в кутията, последната напитка в хладилника.

Погледнахме отново към луната.

— Червена ли е? — попитах го аз.

— Всеки цвят, който виждаш, е отражение на водните молекули във въздуха. Цветът е с оттенък на камък, независимо как ти изглежда, хлапе. Сива е.

Независимо от всичко, това беше най-красивото пълнолуние в годината. В Ню Джърси щеше да се издига над брезите, блатата щяха да стават кафеникави, по улиците щяха да летят хартийки.

Тук вероятно беше с цвета на човешко сърце.

— Ако беше там горе, щеше да се носи из въздуха — каза Нед.

Мислих за това, след като той си тръгна. Спомних си как ме беше извикал от верандата, когато майка ни беше потеглила с колата и как не го послушах. В крайна сметка, естествено, нямах избор. Краката ми измръзваха и ме боляха, затова се прибрах вътре. Онази нощ бяхме в безтегловност.

И двамата бяхме застанали до прозореца, само за секунда, един до друг, виждащи едно и също нещо поне веднъж в живота си: дългия път, който се простираше надалече от дома ни, тъмния хоризонт, бъдещето и всичко, което то щеше да ни донесе.

II.

Следващия път, когато отидох във фермата, взех със себе си свещ. Колко много жени в колко много истории са правили това преди мен? Изгубили вяра в любовника си, копнеещи за отговор на въпрос, който дори не е съвсем ясно формулиран в съзнанието им. Ако тайната е само все още неизвестно познание, както казваше брат ми, с какво щеше да навреди постъпката ми? Колко опасна можеше да бъде една тънка нишка истина? Тя нямаше рога, нокти, нито зъби, нито опашка или жило. Истината спеше от другата страна на това, което познавах. Разбира се, съществуваха стотици варианти на същата история: жена, която трябва да научи това, което по някакъв начин, вътре в себе си, вече знае.