Ледената кралица

Лазарус бе белязан от мига на удара му, тялото му бе покрито с това, което наричаха „фигури от мълния“. Бях чела за тях в книгите, които ми беше дал Нед. Обикновено бяха линии, приличащи на разклонени дървета, отпечатани по кожата на поразения човек. Никой не беше сигурен дали наистина бяха дървета или някакъв вътрешен път на вените и артериите. Някои специалисти твърдяха, че тези „рисунки“ са сенки, причинени от изключително ярка светлина; подобни образи могат да бъдат възпроизведени върху стъкло с помощта на огромни заряди от електричество. Отпечатъци от човешки длани се появяваха по стволовете на дървета, на стената на плевня се отбелязваше съвършена фигура на кон; последното нещо, което някой човек бе наблюдавал, докато го е удряла мълнията, се запечатваше върху кожата му, неговата душа. Всичко това оставаше.

— Няма ли да погледнеш по-отблизо? Нали искаше да го видиш? Ето, заповядай!

Лазарус излезе от ваната, водата се стичаше по голото му тяло. Светна лампата. Премигнах — студена риба, изхвърлена на сушата, която не заслужаваше доверие. Освен него виждах и себе си — отражението си в огледалото. Бледа жена, която успешно се справяше със задачата да разрушава постоянно живота си. Грабнах кърпа, за да се покрия. Усещах, че всеки миг ще се разплача. Правиш нещо и после не можеш да върнеш времето назад, не можеш да преиграеш мача. Знаех го, нали? Лед на верандата, гуми на пътя, пожелай си нещо, запали свещ, съсипи живота си.

По гърба и раменете на Лазарус имаше отпечатано дърво, във всички посоки се разклоняваха сенки. По ръцете, които познавах. По плетениците на вените.

На едното му рамо имаше кос, напрегнат, готов да полети. И навсякъде имаше преплетени клони, сякаш Лазарус бе човек само наполовина, а другата част от него бе изградена от кора и листа.

— Съжалявам — казах аз.

Почти недоловимо. Почти нищо. Невярна, измамна кучка, която сега трепереше, тресяща се от самата мисъл за това, което бях причинила и на двама ни. Не можех да направя нищо както трябваше.

— Не, наистина. Да приключим с това. Погледни ме!

Той ме сграбчи. Но това не беше най-лошото, гневната хватка и горещите ръце. Много по-ужасен бе тонът на гласа му, какъвто не бях чувала досега, освен в нашите най-мрачни, най-интимни моменти. Нямаше никакви извинения, не го правеше, за да ми се хареса, а само заради себе си. Който и да бе той. Каквото и да бе той.

— Виж всичко.

Прозвуча като заплаха. Прозвуча като край. И нещо повече. Може би беше облекчение, че най-накрая щеше да се разкрие пред някого. Щеше да се обърне и да ми позволи да го видя. Направих най-лошото възможно нещо, когато ми показа гърба си — ахнах, въпреки че се бях зарекла да не реагирам по никакъв начин. Неговото съкровено, най-тайно аз — нали това исках? Истинската същност, собственото „аз“, който всички ние крием от останалия свят.

На гърба му имаше сянка на човешко лице. В сиво и черно, образ на възрастен мъж, с полуотворена уста и уплашени очи.

Веднага разбрах какво е, бях експерт в тази област. Съществуваха стотици начини и това бе един от тях. Сенчестият отпечатък се бе появил в мига на нечия смърт.

— Щастлива ли си сега? — попита ме Лазарус.

Сигурно съм била — макар и да не бях осъзнавала колко. Бях щастлива в онова състояние преди, разбира се. Бе отминало времето преди, когато бях имала нещо ценно, нещо, което желаех, нещо, което можеше да бъде изпепелено с драсване на една-едничка клечка кибрит. Бях изчела толкова много приказки, които ме предупреждаваха за това. Не пали лампата, стой на тъмно, вярвай му, довери се на чувствата си, не на това, което виждаш. Остави кибрита у дома. Остави нещата такива, каквито са.

Представих си колко щяха да се зарадват учените като брат ми, ако Лазарус им паднеше в ръцете. Колко развълнувани щяха да бъдат да го поставят пред белия си екран и да го снимат — надясно, наляво, гол, единствен по рода си, произведение на изкуството, мъжа — сянка, мъртвия мъж, моя Лазарус, или поне Лазарус, който някога бе мой. Ужасно време да разбера истината, не истината за него, а за себе си. Но ето я, паднала на пода. Изплискана студена вода, останка, нишка червена истина, която бе невидима за очите ми: не знаех, че е било любов, преди светлината да ме заслепи. Не знаех какво бях чувствала, докато не се озовах на крачка зад него.

— Ето ме — каза Лазарус. — Истинският аз.

Излезе от банята и затръшна вратата зад себе си. Чувах как се плиска водата във ваната, как вие вятърът отвън. Чувах собственото си учестено, тежко дишане.

Облякох се; все още треперех. Последвах го. Вече не мислех. Явно това не ми помагаше. Навън на верандата, където бе застанал, беше горещо. Въздухът бе прекалено влажен и тежък, за да се виждат звездите, изпълнен с аромата на червени портокали. Дали имаше такъв парфюм? Трябваше да направят. Щях да си го купя, а дори не обичах да нося върху себе си чужди миризми. Шишенце с портокалово ухание, второ — със син лед, трето, със сълзи, и друго — пълно с толкова гореща течност, че когато я изсипеш върху кожата си, почти да умреш.