Ледената кралица

Но не съвсем, само колкото да заличиш поне за миг тази пареща болка, всичко, което туптеше от живот вътре в теб.

— Трябва да си тръгнеш и повече да не се връщаш тук — каза ми Лазарус. — Кажи им какво си видяла, ако искаш. Обади се на журналистите. Няма да те спра. Разкажи на всички за белезите по тялото ми.

— Това е сенчест образ. Чела съм за подобни неща. Вероятно е следствие от силния електрически заряд на светкавицата, която те е ударила.

— Това ли било? — Лазарус почти се разсмя. — По дяволите, аз пък мислех, че е моето наказание.

— Може би аз съм твоето наказание — казах аз.

— Да, добре, за всичко е виновна червената рокля.

За всичко, което вече бе свършило? За всичко, което тепърва щеше да се случва? Не звучеше сърдит. Само тъжен. Изгубен. Познавах това чувство. Черните дървета, пътеката, която не можеше да бъде открита. Снежинките, падащи като камъни върху мен.

Бръмбарите цъкаха наоколо, мозъкът ми правеше същото. Такава бе моята мисия: да разруша това, което бе съградено. Исках да върна времето, на забързан кадър — събличаме отново дрехите, лампата все още е светната, вратата се отваря, колата все още кара по пътя.

— Усещам го всяка минута, всеки ден — каза Лазарус. — Знам какво е, както и да го наричаш ти. Това е моето наказание.

В приказката за безстрашното момче глупавият герой играе карти със смъртта и минава през гробището, без да трепне, но дори той не носи мъртвец на гърба си. Този товар бе непосилно бреме. Знаех го от личен опит.

Лазарус се обърна към мен. Стояхме отвън на верандата и той беше бос. Дори само това съвпадение ме ужаси. Моето тогава и нашето сега се сляха заедно. Бялата му риза бе подгизнала от мокрото му тяло.

— Няма ли да ме попиташ? Ти искаше да знаеш, така че давай. Питай ме.

Всичко се случва по този начин, нали? Всяка история, всеки живот, всяко съвпадение. Завиваш наляво вместо надясно. Потропваш с крака. Казваш желанието си на глас. От дървото пада клон. От изток се завихря буря. Пеперуда. Свещ. Клечка кибрит.

Не попитах нищо, но той все пак реши да ми каже.

— Може би не бива — отроних тихо аз.

Както се оказваше, не се различавах много от брат си, когато станеше въпрос за истината. Чувствах, че ще се сгромолясам с главата напред в дълбок тунел, от който нямаше връщане. Знам, че те питах, но ще ми кажеш по-късно, не сега; нека бъде утре или никога. Това е достатъчно скоро.

Лазарус седна на най-горното стъпало на стълбището. Навън в градината с портокалите нещо летеше над върховете на дърветата. Тук също имаше прилепи. Тук беше и неизмитата ми кола, прашна, напоследък навъртяла доста километри заради пътуването ми насам и натам. Ако останех, той щеше да ми каже.

Приседнах до него. В стъпалото ми се заби малка треска — този мой късмет, — но си замълчах.

Сет Джоунс, истинският Сет Джоунс, онзи с библиотечните картони, бе работил в тази ферма цял живот. Бил роден тук, още баща му бе засадил портокаловите дървета. Бил добър син, който правел каквото му било отредено да прави, дори след смъртта на баща си, дори след като самият той постепенно остарял. Бил толкова предпазлив, че животът му минал покрай него, почти без да забележи. И какво постигнал след всички тези години? Портокалите, които отглеждал, били великолепни, земята му не била ипотекирана, работниците, които наемал, били честни, а той самият се събуждал сутрин — краката и раменете го болели, но бил жив и сравнително здрав. Може би това трябвало да му бъде достатъчно.

Но не било.

Сет Джоунс, истинският, старият, повече от всичко жадувал да смени мястото си с някого другиго. Копнеел да не бъде вече себе си. Искал да пътува до страни, за които четял по списанията и за които бил мечтал през целия си живот.

За една година такъв живот бил готов да даде половината от всичко, което притежавал.

И тогава се случило, така, както се случват нещата — когато най-малко очакваш: срещнал сезонен работник от железарския магазин, млад мъж на двайсет и пет години, силен, здрав, загубена душа. Изоставено дете от дом за сираци, винаги сезонно, временно приютявано, винаги в движение. Младеж с протрити обувки; никога не бил спестявал повече от няколкостотин долара — колкото да стигне до следващия град.

На двайсет и пет и вече бил изтощен. Прекалено много щати, прекалено много пътища, прекалено много жени. Било му писнало от този живот. Жадувал за стабилност, за нещо постоянно, искал да пусне корени, да открие земя, която да не се превърне в пясък под краката му.

Един следобед, в ден като всеки друг, той доставял с камион товар тор — поредната временна работа, разбира се, която вече приключвала. Но този път не се качил обратно в камиона и не го подкарал по пътя си. Вървял през градината, омаян от мириса на портокалите и водата. Застанал на ръба на езерцето. За миг помислил дали да не се удави, но знаел, че в последния момент щял да поиска да живее. Бил прекарал целия си живот в път, вършейки колкото се можело по-малко. Въпреки всичко все още бил млад, имал красиво лице, бил силен. Със сигурност това би трябвало да бъде достатъчно.

Но не било.