Ледената кралица

Исках да се прибера, да си взема душ, да облека чисти дрехи и да помисля за живота си. Мислех, че може би бях открила разликата между любовта и манията. Само едната от тях те излагаше на опасност. Чувствах се като комарджия, който едва сега бе започнал да осъзнава колко много можеше да загуби. Всичко ми изглеждаше различно. Крачките, които правех, бодливите храсти, дращещи голата кожа на краката ми, мяукането на котката ми.

Жизел мина покрай мен към вратата, имаше нещо в устата си. Надявах се да е птица, не поредната клета къртица. Втурнах се след нея. Тя размяташе плячката си назад-напред. Каквото и да беше нещото в устата й, бе кафяво, но не можех да кажа дали имаше пера или козинка. Жизел се поотърка в краката ми, после пусна плячката си на земята. Вече не ми се сърдеше и искаше да ми се изфука с уменията си на ловец. Даваше ми подарък. Предполагам, че тя беше моят домашен любимец, а аз какво бях? Със сигурност не й бях собственик. Може би бях нейният любимец. Нейната малка убийца. Милото й съкровище.

Наведох се предпазливо. Не можех да разпозная нещото в краката си. Поне не веднага. И после…

Беше кожена ръкавица. Когато се взрях, от вътрешната й страна видях златисти частици.

Изтичах обратно на двора. Намерих другата ръкавица близо до плета. Беше смачкана като нещо ненужно, като изсушено листо, като мъртва птичка или къртица, като мъртво сърце.

Понеделник. Ден по-късно от времето, когато трябваше да се срещна с Рени, за да завършим проекта му. Напълно бях забравила.

Влязох вкъщи, минах през дневната и отидох в кухнята. Дорийският недовършен храм си стоеше на масата. Ръкавици на моравата. Моето неравномерно туптящо сърце. Моето егоистично аз. Желанието ми да се отърва от него.

Чух някой да вика името ми — гласът беше непознат. Минах бързо през къщата и видях млада жена на верандата.

— Привет — каза тя.

Погледнах я въпросително през мрежестата врата.

— Имам съобщение от Рени Милс — каза жената. Беше наистина много млада, вероятно на около деветнайсет, руса, облечена в дънки и тениска. Изглеждаше ми странно позната.

— Имате съобщение за мен ли?

— Не. За мен. Рени ми е оставил бележка да се срещна тук с него. През пролетта бяхме заедно в един курс по история на изкуството.

Айрис Макгинис.

Момичето се разсмя нервно. Беше слабо и бледо, със сладко, невинно изражение.

— Пише, че ми е приготвил подарък. Не знам защо иска да ми подари нещо.

Защото е лудо влюбен в теб, идиотко такава, исках да й кажа. Отворих мрежестата врата. Стомахът ми се преобърна от ужасно предчувствие. Започна да ми се повдига.

— Той правеше нещо за теб — казах аз.

— За мен ли? — Айрис се разсмя отново, смехът й приличаше на ромонеща вода. Може би затова Рени се бе влюбил в нея, в този звук.

— Но в момента го няма.

— Добре, може ли да му кажете да ми се обади?

Записа телефонния си номер на листче от бележника си.

— Ще си бъда вкъщи през целия ден. Имам да уча. Не съм умна като Рени. Той винаги получаваше шестици в курса, аз бях щастлива, ако изкарам четворка. Ще чакам да ми звънне.

— Разбира се, ще му предам — казах аз.

— Не мога да повярвам, че ми е приготвил подарък.

Забелязах, че очите й бяха зелени. Беше красива — бледа и нежна.

Когато Айрис си тръгна, позвъних в общежитието на Рени. Някой вдигна и когато попитах за него, гласът отсреща трепна.

— Не сте ли чули?

Паникьосах се. Ръкавиците му бяха на бюрото ми. Усетих, че косата ми се изправя, сякаш отново бях ударена от мълния.

— Какво е направил? — попитах аз. Знаех, че е нещо лошо, нещо отчаяно, чудовищен опит да разкъса кожата си, опит на падналия ангел да се надигне отново.

След това обаждане позвъних и на брат ми и навързах разпокъсаните части на историята. Всички в Научния център вече знаеха. Рени беше отишъл в „Железарския магазин на Акър“ и бе свалил една брадва от стената. Бил спокоен и ведър; никой дори не го забелязал. Сега имало толкова много кръв по пода на магазина, че трябвало да се слага нов дъбов паркет. Рени със сигурност щял да умре от кръвозагуба, ако не се бил намесил мениджъра от отдела за бои, човекът, нападнат от булдога, който бил изкарал курс по първа помощ. Мениджърът имал бързи реакции, които се били развили особено силно след инцидента, в който пострадал самият той. Прескочил щанда и направил турникет с връзките на работната си престилка.

Заради трагедията и отговорността на университета проучването за пораженията, причинени от гръмотевичната дейност, бе временно прекратено. Нямало достатъчно психологично наблюдение, така били казали родителите на Рени; носеха се слухове и за задаващо се съдебно дело. Университетът „Орлон“ явно нямал законни правомощия върху проучването; дванайсет години труд на много хора щяха да отидат в канавката — нашите снимки, кардиограмите на клетите ни сърца, всичко щеше да бъде разпиляно и захвърлено.