Ледената кралица

Излязох от колата и хвърлих огризката от ябълката. Навярно сестрата на Рени и нейната отдаденост ме накараха да се замисля за Нед. Бях ужасна сестра; трябваше да му кажа за Нина и „Стоте начина да умреш“. Почуках на вратата. Колата им не беше на алеята. Може би Нина бе на лекции, математическият факултет се намираше наблизо. Денят беше прекрасен, вече се стъмваше по-рано. Това беше единственото нещо, което беше същото като в Ню Джърси. Там, след първия повей на по-студеното време, листата на кленовите дървета вече щяха да са станали червени. Тук нямаше дори намек за такава промяна. Птици пееха в сумрачното небе, а листата на палмите, онези, които бяха изсъхнали от жегата, се полюшваха и потракваха от лекия бриз.

Минах покрай живия плет от гардении и надникнах през прозореца. Бял диван. Червено сърце в рамка на стената. Нина отвори вратата и се спря там. Мисля, че я бях събудила.

Косата й беше разрошена, очите й блуждаеха. Не бях убедена дали ме е разпознала. Дори когато проговори, ми се стори, че изобщо не беше свързана с реалния момент, сякаш не беше тук. Можеше да ме възприема като вестникарчето или пътуващ търговец.

— Нед не е тук, в Научния център е. Повикаха го заради някаква спешна ситуация.

— Да, мой приятел от проекта се опита да отреже ръцете си.

— Някои хора се справят по-трудно с мъката си.

Нина ме погледна многозначително. Значи беше вярно, тя не ме харесваше. Върху дрехите си носеше работна престилка с петна от боя по нея. Забелязах, че не ме покани да вляза.

— Боядисваш ли?

— Да, очевидно.

Цветът бе жълт. Виждах го по пръстите й, по сините й дънки.

— Имаш ли кашкавал и сирене?

Нина се разсмя. Странен, пресипнал смях, но все пак приятен и лек като песента на вятърните камбанки в градината.

— Дошла си за сирене и кашкавал?

Извадих къртицата от джоба си. Нина отстъпи стреснато назад.

— Божичко!

— Грижа се за нея вместо моя приятел.

Тя отвори вратата широко и аз я последвах вътре. Минахме през дневната, покрай сърцето на стената и отидохме в кухнята. Усещах мириса на боя. Харесваше ми: нещо покриваше друго нещо, нещо съвсем ново.

Седнах на един стол, докато Нина претърсваше хладилника. Оставих къртицата на масата пред себе си и се загледах в нея. Тя не помръдваше. Надявах се, че няма да умре сега, след като бе преминала в мое притежание.

— Моля те, махни това нещо от масата — каза Нина, когато дойде до мен, носейки в ръка опаковка нарязан кашкавал.

Вдигнах къртицата, отворих раницата си и пъхнах клетото изтормозено създание вътре, но муцунката й се показваше през отвора.

— Някои животни не стават за домашни любимци — каза снаха ми и приседна на другия стол. — Горкото животинче, което не може нито да вижда, нито да чува, нито да каже само какво иска и от какво има нужда. — Погледна ме. — Май не харесва кашкавал.

Отиде до килера с провизии, където брат ми събираше храната за прилепите, която после оставяше в хранилката им в двора на къщата. Плодове и зеленчуци, пасирани на пюре в буркан. Взех една лъжица от сместа й и изсипах върху малка чинийка. Къртицата подуши и веднага започна да яде от нещо, което приличаше на намачкано грозде. В раницата ми беше книгата „Сто начина да умреш“. Къртицата вероятно седеше точно върху нея в момента. Виждах как туптеше пулса на Нина в нежното й бледо гърло.

— Какво е да обичаш някого? — попитах я аз.

Нина се разсмя.

— Нелеп въпрос. Има безброй възможни отговори.

— Тогава за теб. Какво означава за теб?

От мястото, където седяхме, виждах градината. Небето беше розово-оранжево, после се появиха сиви оттенъци, после стана мрачно, със синкав цвят, какъвто не бях виждала преди. Изобщо не приличаше на небето в Ню Джърси. Тук то беше безкрайно, горещо, далечно.

Нина също се бе втренчила в двора.

— Мислех, че го обичаш — казах аз.

Тя се обърна изненадано към мен.

— Нед — казах аз. — Мислех, че истински го обичаш.

Нина ми хвърли бърз поглед, който не успях да разгадая, после стана и отиде до мивката. Просто стоеше там. Не пусна водата. Ох, каза тя. Поне ми се стори, че го каза.

— Бях в библиотеката — продължих аз. — Затова ти го казвам. Мислиш ли, че искаш да се бъркам в отношенията ви? Не исках да те виждам, но те видях. Знам, че си взела „Сто начина да умреш“. Ако Нед разбере какво планираш, това ще го съсипе.

Нина се разсмя, но звукът бе сух и в него нямаше нищо смешно.

— Аз съм тази, която е съсипана — каза тя.

— Ти обмисляш да се самоубиеш.

— Много по-лошо е.

Обърна се и излезе от стаята, а аз тръгнах след нея. Минах през коридора до кабинета. Нина го боядисваше — не беше светнала лампата, но стаята грееше. Жълтото беше виновно. Точно това жълто.

— Чудесен цвят — казах аз.

Нина седна на пода с кръстосани крака. Беше покрила килима със стари парцали. Седнах срещу нея и я гледах как плаче. Когато се наплака, изтри очите с опакото на дланите си.

— Искаш да знаеш какво е любовта ли? Тя е нещото, което те унищожава.