Ледената кралица

Всички, с които говорих, се чудеха защо, по дяволите, някой би извършил подобно ужасяващо нещо точно в железарския магазин в такъв съвсем обикновен ден. Но аз разбирах защо Рени се бе опитал да отреже ръцете си. Сигурна бях, че когато бе минал покрай момичетата на касите и им се бе усмихнал, те не се бяха усмихнали в отговор; както онези студентки, които го подминаваха, и те вероятно дори не го бяха забелязали. Рени бе минал през магазина, невидимият мъж, с една-единствена мисъл в главата. Познавах го достатъчно добре и бях убедена, че е било така. Едничко желание, неговата съкровена тайна: искаше да бъде човек.

Веднага отидох в болницата, открих спешното отделение и влязох в чакалнята. Познавах някои от сестрите и очевидно ми личеше, че съм притеснена и свързана по някакъв начин с него. Не бях член на семейството и следователно нямах право да виждам пациента, но ми позволиха да изчакам. Какво да чакам? Не бях сигурна. Седнах на един от твърдите пластмасови столове.

Ако някой беше чувал за мен, лесно щеше да ме разпознае: жертва на мълния, объркана приятелка, другар по нещастие и маскирано чудовище. Младо момиче седна до мен.

— Ти си приятелка на Рени — каза тя и ми се представи като сестра му Марина.

— Той ще се възстанови ли? — попитах аз.

— Не е толкова зле, колкото звучи — отвърна тя с тих глас, също както говореше Рени. Косата й бе прибрана назад с черна кадифена лента. Вероятно бе червенокоса, но на мен ми се струваше, че е побеляла. Малка възрастна жена, притеснена за брат си. Той ми беше казал, че тя е умницата, любимката му. — Наложи се да пришият ръката му отново, да свържат всички нерви. Може би вече няма да чувства нищо с тази ръка. Или просто тя ще бъде по-малко чувствителна. Но най-лошото е, че е загубил много кръв.

— Трябваше да му помогна с проекта. Затова се случи всичко. Забравих за него.

Искаше ми се да падна на колене и да помоля Марина за прошка. Трябваше да изтръгна сърцето си и да го сложа на плочките пред нея.

— Дорийският храм ли? Не беше за курса му. Вече го бяха скъсали, когато те е помолил за помощ. Искаше да създаде нещо, за да го даде като подарък на някакво момиче, в което беше влюбен.

— Айрис — казах аз.

— Тя заслужава ли си? — попита ме Марина.

— Не знам. Днес я видях за пръв път.

Родителите на Рени бяха отишли да приберат личните му вещи от общежитието. Веднага, щом се върнеха в Маями, щяха да се срещнат с адвоката си. Може би нямаше да одобрят някой от проучването да се вижда с Рени, но Марина ме заведе при него.

— Не че родителите ми няма да те харесат, те просто искат да го защитят от целия свят. Родители — сви рамене тя. — Искат най-доброто и правят най-лошото. Старая се да ги издържа, докато стана самостоятелна.

Когато влязохме в стаята на Рени, останах на прага и се втренчих към леглото. Ето го. Под завивките, със затворени очи. Имаше някакъв апарат, който издаваше звуци, сякаш валеше сняг.

— Чук-чук — каза Марина.

Никакъв отговор.

— Демерол — прошепна ми тя. — От известно време е доста замаян.

Побутна ме напред. Стаята бе затъмнена и виждахме частичките злато в ръцете му. Той изобщо нямаше представа колко беше красив всъщност.

Застанахме от двете страни на леглото.

— Всичко е наред — каза Марина. — Можеш да му говориш.

— Ей… — гласът ми се прекърши, когато се опитах да проговоря. Сякаш бях много далече, независимо че се намирах близо до него. — Аз съм.

Рени отвори очи. Не извърна поглед от мен, както смятах, че ще направи. Беше някакво начало.

Видях червена линия на лявата му ръка — линията, където бяха пришили двете отделени части от него. Видях го — това невероятно, ярко и болезнено червено. Беше минало толкова много време, откакто не бях виждала този цвят, че почти ослепях. Бях забравила колко наситен беше.

— Исках да бъда нормален — каза Рени. — Исках да почувствам нещо.

— Имаш странна представа какво означава да си нормален — казах аз.

Родителите му щяха да го отведат у дома и Марина щеше да му носи чай и бульон, докато се възстановеше. Някой ден някой щеше да го види — с истинското му лице и душа, човека, който беше, и щеше да се влюби в него.

— Какво да правя с проекта ти? — попитах аз.

Той се усмихна. Имаше страхотна усмивка.

— Точно в момента не ми пука особено за разни дорийски храмове. Изхвърли скапаното нещо.

— Всъщност Айрис дойде за него.

— Кой? — попита той.

И двамата се разсмяхме. Момичето на мечтите му. Може би за нея щеше да бъде по-добре да си останеше там, в света на фантазиите му.

— Аз бях скапана приятелка.

Рени бе джентълмен, дори и сега, бинтован, надрусан с хапчета и страдащ от болка.

— Има и по-лоши — каза той.

— Кой, някой масов убиец ли?

— Не, аз.

Наведох се и го целунах по челото.

— Благодаря ти — каза смелото момче. Поне ми се стори, че каза това; отново се унасяше.

— Уморен е — обади се Марина.

Сега вече виждах, че косата й наистина бе червена. Премигнах, все още се чувствах замаяна от осъзнаването колко красив бе този цвят. Когато дойдох отново на себе си, извадих лист и написах адреса си.

— Ще ме държиш ли в течение за състоянието му?