Ледената кралица

Струваше ми, че си го бях измислила — Рени бе толкова честен и толкова истински.

— Мислиш ли, че е възможно някога да бъде щастлив? — попита ме Марина.

Тя също не беше просто малко момиче.

— Мисля, че всичко е възможно — отвърнах аз. Прозвуча, сякаш наистина вярвах в това.

Тръгнах си от болницата и се озовах отново сред жегата на деня. Вървях из паркинга към колата си и разсъждавах за любовта и защо означаваше толкова много за хората. Тя беше една идея, нали така? Нищо реално, не можеше да трае вечно, не беше нещо, за което да живееш или да умреш. При всичките ни разговори, които бяхме водили с Джак Лиънс, никога не го попитах какво мисли за любовта. Тогава не исках да знам.

Облаците се движеха бързо в небето. Имаше много синьо и ето го — онзи цвят, който ми липсваше толкова, се носеше сред синевата. Толкова смайващо. Толкова живо. Една птичка, чинка, летеше над върховете на дърветата. Стоях там, заслонила с длан очите си. След цялото изминало време дори най-малкото количество червено нараняваше ретината ми. Стори ми се, че в очите ми се появиха сълзи.

Чух нещо зад себе си. Сестрата на Рени тичаше към мен.

— Почакай — извика тя.

Обърнах се и я изчаках да ме настигне.

— Рени каза, че ти ще се погрижиш за нея.

Марина протегна ръце към мен, взе дланите ми и постави в тях малката къртица, която брат й бе спасил от котката. Усетих допира й до ръката си като ръкавица, като сухо листо, като желание…

— Какво ще стане с него? — попитах аз.

— Аз ще се погрижа за Рени. Когато се оправи, ще се запише в университета в Маями. История на изкуството. О, извинявай, да не би да имаше предвид къртицата. Мъжка ли е?

Не, нямах предвид къртицата, но може би трябваше да се интересувам от клетото създание; сега тя беше моя отговорност.

— Ако не намериш ларви или земни червеи, Рени каза да я храниш със сирене и маруля. Два пъти дневно.

Не я исках. Не се интересувах от това нещо, но все пак беше мое. Повдигнах къртицата и се загледах в сляпото й личице. И тогава разбрах какво правеше любовта. Тя променя целия ти свят. Дори когато не желаеш това.

По пътя към къщата на брат ми виждах нюанси на червеното навсякъде. Навярно бях започнала да се възстановявам. Или пък халюцинирах и си представях това, което най-силно желаех да видя. Табелата на местния малък магазин премина толкова пурпурна покрай очите ми, че дъхът ми спря. Възможно ли е едно толкова обикновено нещо да е било така съвършено и красиво преди, а аз да не съм го забелязвала? Спрях, отбих в паркинга, влязох в магазина и отидох до щанда с плодовете. Увити в прозрачни найлонови пликчета марули, краставици, праскови, лимони и ето го, най-накрая, последния ред с ябълки, подредени на една страна, искрящи от живот, от кръв. Купих си една ябълка и щом влязох в колата, я изядох. Беше прекрасна, още повече и заради цвета. Седях в паркираната си кола и се почувствах абсурдно самотна без Рени. Бях се обвързала с някого, макар от самото начало да знаех, че е грешка.

Шофирах бавно, лениво, докато стигнах до улицата на Нед. В тези моменти често историята се превръща в приказка. Слънце и Луна, брат и сестра, пазителят и пазената, противоположностите, които взаимно си дават лице и форма, напътстват се и си помагат, докато стигнат до дома. Нед беше в университета; знаех, че в момента бе свикана спешна среща на екипа от проучването. Всички се притесняваха от евентуалното съдебно дело, което щяха да заведат родителите на Рени. Адвокатите на университета бяха притеснени, защото той, като член от въпросната група обекти на изследването, очевидно е бил неуравновесен. И какво, нима останалите не бяхме такива? Това важеше за всички участници в проучването. Светът ни беше преобърнат, разтресен и захвърлен, бяхме наранени, разкъсани на части. Няколко пъти виждах Голия мъж да се разхожда из парка — мотаеше се винаги край хора с домашни любимци, все намираше начин да подхвърли обратно топките и пръчките на чуждите голдън ретривъри и пудели. Забелязвах момичето с различните чорапи в магазинчето за кафе в града; държеше ръката си над метална лъжица, сложена на масата, и се опитваше да я накара да се завърти в кръг.

Честно казано, смятах, че ако семейството на Рени искаше да съди някого, това трябваше да съм аз. Невежа, егоистична, алчна, сляпа, приятелката, която не беше на разположение, когато той бе имал нужда от нея. О, определено трябваше да съм аз, въпреки че това, което можеха да получат като компенсация, щеше да е незначително: котката ми, колата ми, бъдещето ми, миналото ми.