Ледената кралица

Той събрал остатъците с лопатка и ги изсипал в дървена кутия, която намерил на една лавица. Нито за миг не помислил да си тръгне; трябвало да спази своята част от сделката. Сет Джоунс бил надживял повечето от приятелите си, а Лазарус избягвал тези, с които възрастният мъж вършел бизнеса си — наемал работници само по телефона, вършел работата си с банката по имейла. Всяка нощ излизал в градината и отивал до мястото, където портокалите били станали червени. Бил сключил сделка за една година; сега бил принуден да носи партньора си много по-дълго, завинаги. Когато дойдел последният ден от тази година, можел да изпита желание да си тръгне. Пътят бил в кръвта му, това бил установил вече. Не бил създаден за уседнал живот. Но засега живеел като някой друг, в плен на обстоятелствата. Кога щял да се освободи от своето обещание? С чувството за вина, което изпитвал, може би никога.

Лазарус ме поведе обратно в къщата: последвах го до шкафа с книгите. Ето я там, дървената кутия, издялана в Мароко, кутия на смъртта, бремето.

— Мислиш ли, че аз съм го убил? — попита ме той.

Можело всеки друг да дойде във фермата, за да достави сламата и торта онзи ден, но бил той. Всеки друг можеше да потрепва с боси крака на верандата в онази зимна вечер, но бях аз.

Взех в ръце дървената кутия; беше изненадващо тежка, направо невероятно. Излязохме в градината струваше ни се правилно да вземем Сет Джоунс с нас. Мракът се промъкваше между дърветата. Отидохме до езерото, където Джоунс за първи път бе видял Лазарус в онзи миг, когато бе помислил, че желанието му е било изпълнено. Съблякохме се и струпахме дрехите си на купчинка, върху която оставихме дървената кутия, и влязохме във водата. Беше студена и дълбока. Нощите във Флорида не бяха много по-приятни от дните, само по-влажни и по-мокри, способни да те погълнат изведнъж. Обвих ръцете си около Лазарус. Нямаше значение как се бе казвал някога; сега беше Лазарус. Можех да усетя всички места, всички градове, в които бе живял, всички онези жени, онова минало. Чувствах, че си бе пожелал нещо, за което сега съжаляваше, че би дал всичко, за да обуе собствените си обувки отново и да има своя собствен живот.

За пръв път в моя живот не мислех за това, което се бе случило, или за това, което можеше да стане. За нито едно от тези неща. Бяхме погълнати от мига, от нашето сега, от мрака. Две давещи се души, които обичаха допира на тази нежна природна стихия. Целуни ме под водата. Целуни ме, докато изчезна. Усетих как през тялото му минава тръпка. Беше странно истината да е с нас, точно тук, в черната вода, носеща се свободно наоколо. Гореща нощ, бръмбарите жужаха близо до нас, светкавица прониза небето в далечината. Аз самата бях напуснала тялото си и се реех в тъмнината. Не се страхувах, непознато за мен състояние. Изобщо не беше така, както бях очаквала. Този безстрашен момент. Чувствах се спасена, макар това да не бе домът на спасението.

Усещах как Лазарус вече трепереше целият в прегръдката ми.

— Вината не е твоя — казах му аз.

Никога не бях вярвала, че е възможно; че думите, моите собствени думи, казани на глас, онези, които прошепнах, за да го утеша, да му дам надежда и всички тези неща, в които аз самата не вярвах, могат наистина да го направят. Но се случи нещо друго; те спасиха мен.

Пета глава Злато

I

Бях останала при Лазарус целия уикенд и по пътя към къщи се притесних за Жизел. Беше понеделник, късно следобед, почти наближаваше време за вечеря. Котката сигурно щеше да ме чака на вратата, нетърпелива да излезе; вероятно вече бе зарязала сламената си кутия и се бе изпишкала и изакала в някоя от обувките ми, както правеше, когато ми бе сърдита. Бях й оставила голяма купа с храна, но чувството ми за вина нарастваше с всеки километър. Докато шофирах, внезапно ми се стори, че чух мяукане, което, разбира се, беше невъзможно. Щом наближих очертанията на града и синята табела с надписа ДОБРЕ ДОШЛИ В ОРЛОН, украсен с портокалови и палмови дървета, ми се стори, че отново чух Жизел да пищи. Беше го правила няколко пъти, когато бе забелязала през прозореца друга котка, предполагаем враг или любовник.

Оказа се, че съм чула просто сирена — видях линейката в огледалото за обратно виждане, — но звукът си бе свършил работата. Нередовното ми сърце се блъскаше в ребрата ми. Най-накрая отбих пред къщи и излязох от колата. Беше сравнително приятно време за Флорида, почти прохладно, без никаква влага във въздуха. Без бури, поне не се виждаха на хоризонта. И същевременно косъмчетата по ръцете ми бяха настръхнали. Чувствах, че нещо не е наред и притеснението пълзеше по гръбнака ми. Бях като човешки ветропоказател, само дето в момента улавях не време, а трагедии. Имах кисел вкус в устата си, а дори не си бях пожелавала нищо.

Изтичах до вратата и пуснах Жизел навън. Тя ми беше сърдита, погледна ме с гневното си изражение, изниза се с повдигната опашка и се скри в храстите. Обърна ми гръб, за да се изпикае. Беше гордо създание и искаше уединение и аз уважавах това. Определено ми имаше зъб; уважавах и това.