Ледената кралица

Сет Джоунс видял непознат мъж, паднал на колене в градината му. Младият човек сякаш се молел, а всъщност проклинал света. Сет Джоунс решил, че сигурно е добър човек, пратен от Бога при него. Явно това бил знак — мъж, молещ се за насока. Старецът отишъл веднага при странника и му предложил сделка, която никой човек със стотина долара в джоба си не можел да откаже. Една година, нито ден повече, и в замяна — половината от всичко. Двамата си стиснали ръцете на мига.

Странникът напуснал веднага работата си. Събрал багажа си от мотелската стая. Не притежавал кой знае колко вещи, така че не му отнело много време. На уречения ден взел такси до фермата. Всичко било обсъдено и уточнено: откъде да наема работници; къде се намирала чековата книжка на Сет Джоунс и как да подправя подписа му; каква била разумната цена за бушел портокали, каква за щайга, каква за цял камион. Никой не трябвало да го вижда, младият мъж трябвало да се превърне в Сет Джоунс, докато истинският Джоунс бил в Италия. Оттам щяло да започне пътешествието му. Що се отнасяло до странника, той за пръв път се чувствал като нечий син. Може би това била сбъднатата мечта и на двамата — син, който да наследи половината от всичко, докъдето можело да види човешкото око.

Бил влажен ден и в небето се струпвали гръмотевични облаци. Земята била подгизнала, въздухът бил тежък, почти не помръдвал. По-добре така — за единия мъж, който щял да си тръгне. По-добре така — за другия, който щял да остане.

Вървели из градината, когато се случило. Чувало се писукането на косовете. Въздухът бил наситен с благоухания. Всеки от двамата мъже чувствал, че е получил изненадващо като подарък една година, в която можел да прави каквото си иск, противоположното на досегашния си живот. Дошъл мигът на последната стъпка от тази размяна — сменили си обувките. Младият мъж нахлузил работните ботуши на възрастния човек, носени петнайсет години, които били толкова удобни, че можел да ходи с тях от зори до мрак. Сет Джоунс обул леките маратонки на младия странник, които можели да го отнесат надалече.

Бурята навярно била на стотици километри на запад или на север, някъде другаде. Поне така изглеждало. После се случило, така, както се случват нещата — когато най-малко очакваш. Ударил гръм. Мълнията направила дупка в земята. Поразила странника толкова силно, че сърцето му спряло. Той напуснал тялото си, но останал там, реейки се над него, докато дошъл на себе си в болничната морга. Когато се опитал да проговори, да попита за другия мъж, от устата му излязъл дим. Било абсолютно невероятно, че не бил изгорял до смърт, това чул да казват сестрите. Независимо какво казвали специалистите за гумените подметки, той подозирал, че причината да е жив били ботушите, които носел. Но не можел да разбере нищо повече. Все още в известен смисъл се реел във въздуха.

В болницата видял тъмните, подобни на клони фигури по ръцете си. Мислел само, че трябва да се махне оттам. Когато се надигнал от пълната с лед вана, чул как медицинските служители ахнали при вида на следите по гърба му. Били белези от изгаряне във формата на човешко лице, предположил някой. Рана, отпечатала се на кожата му като човек. Но изобщо не било това. Той бил наясно кого носел на гърба си: мъжа, на когото дължал една година.

Облякъл се и отказал всякаква медицинска помощ; чул същите тези сестри да го наричат Лазарус. Тъй като почти не помнел собственото си име, решил, че може да ползва и това. Каква била смъртта? За него тя дошла във формата на облак и когато се пробудил, все още съзнанието му било замъглено, в плен на този облак. Къде се намирал? Бил се загубил и после се върнал обратно. Когато се замислел по-упорито, се появявали спомени за някаква битка; помнел смътно как опитва да се измъкне от ваната с лед, бори се да се върне, потъва надолу и после успява да се издигне.

Напуснал веднага болницата — те нямали право да го задържат, нямало видима опасност за живота му, не изглеждало, че представлява опасност и за другите, а той имал уговорка, която трябвало да спази. Когато стигнал във фермата, намерил точното място, където била паднала мълнията. Дупката в земята. Портокалите там били почервенели. И тогава видял това, което търсел. Купчина пепел. Лазарус слязъл долу и я помирисал. Сяра и човешка плът. Партньорът му бил поразен от мълнията и избухнал в пламъци. Това било всичко, останало от него — купчина пепел и минерали. Това и лицето, отпечатало се на гърба на Лазарус.