Ледената кралица

Гледаше ме право в очите. Пресегна се напред и за миг си помислих, че ще ме удари. Нямаше да й се разсърдя, ако го беше направила. Бях груба, задавах прекалено много въпроси, намесвах се, където не бях канена, шпионирах я. Вместо това тя хвана ръката ми и я постави на корема си. Беше в по-напреднала бременност, отколкото някой би могъл да предположи. Бе пазила тайната си добре. Усещах как бебето в нея мърдаше.

— Но това е нещо прекрасно! Защо да те унищожава? Защо въобще си вземала онази книга? — попитах аз.

Погледнах я в очите и тогава видях какво е любовта.

— Книгата беше за него. В случай, че му стане прекалено непоносимо и не иска да преминава през това. В случай, че не мога да издържа да гледам болката му.

Не исках да разбирам за какво говореше. Щеше да ме унищожи, тя беше права. В един миг имаш всичко, в следващия — то е изчезнало.

Този миг бе точно такъв.

— Има рак на панкреаса. Иска да работи колкото може по-дълго, а лекарите казват, че му остава по-малко от месец. Бебето ще се роди през януари. Книгата беше в случай, че пожелае да си отиде както той иска. Негово право е все пак. Това е неговият живот. Но после не можах да му я дам. Да изживеем дори минута по-малко време заедно от това, което би могло да бъде, ми се стори немислимо. Върнах я.

Лицето на Нина беше на петна; под очите й имаше червени кръгове. Дори и аз можех да видя този цвят.

— Мога да боядисам стаята, а ти ще ме гледаш и ще ми даваш указания — казах аз.

— Ще боядисваме утре — предложи Нина. — Поне за това имаме време.

Седяхме там в мрака и се държахме за ръце. И тогава разбрах отговора на въпроса си.

За това ставаше дума. В стаята имаше любов.

II.

Щом видях, че е станала достатъчно силна, пуснах къртицата в двора. Оставих я на тревата до живия плет и тя изчезна.

В един миг беше там, в следващия я нямаше. Предположих, че територията й бе позната, ароматът на хибискуса, поляната с изсъхналата трева. Къртицата не остави никакви следи; просто изчезна.

Замислих се за начина, по който старите слепи жени в приказките намират своите загубени любими и ги разпознават, въпреки че са минали петдесет или сто години, въпреки че техните любовници и съпрузи са били превърнати в елени или чудовища. Замислих се как познатото се запечатва в човека — жив плет, мирис, докосване. Ако някой ни снимаше — мен и Лазарус — и закачеше снимката ни на стената, всеки, който я видеше, щеше да каже: О, тези двамата не са един за друг. Какво правят въобще заедно? Затова не се снимахме.

Бях си задавала въпроса как беше възможно този мъж да ме обича — такава, каквато съм, но най-накрая бях започнала да разбирам причината: аз го познавах. Ако дойдеше при мен като мечка или елен, пак щях да го позная. Ако бях сляпа, ако беше тъмно, ако бяха минали стотици години, въпреки всичко щях да го позная.

Това не можеше да ни бъде отнето, независимо от унищожителната сила на самата любов, независимо от времето.

Тази нощ шофирах дотам и двамата излязохме навън, за да се разходим из градината. През деня работниците, които Лазарус наемаше, си викаха един на друг и машините вдигаха много шум. Но нощем можеше да се чуе всяко поемане на дъх, всеки жужащ бръмбар.

Разказах на Лазарус за брат си. Търсех вината във всевъзможни неща: ако не бяхме живели в Ню Джърси, ако бяхме дишали различен въздух, ако той имаше различни хранителни навици, ако не беше дошъл във Флорида, ако имахме други родители, други баби и дядовци, друг генетичен код, тогава може би той нямаше да се разболее от рак. Сетих се за една друга теория, за която Нед ми беше говорил — принципа за несигурността, теорема, която предшествала и послужила като основа за теорията на хаоса. Обикновеният пример, с който се илюстрираше, беше за котката, която щеше да живее или да умре, в зависимост от напълно случайното разпадане на един-единствен атом. Така беше и при Нед. Една клетка бе повлияла на друга; една проклета случайна клетка беше променила всичко. Нямаше как да разберем защо трябваше да се случи на него. Съществуваха не стотици, а хиляди възможни отговори. Всичките непознаваеми и произволни. Всичките извън нашите граници на възприемане.

— Какво мога да направя за него? — попитах Лазарус. Мислех си, че един мъртъв човек ще знае такива неща.

Лазарус се разсмя. Рядко го правеше.

— Трябва да го попиташ. За всекиго е различно.

— Ако ти оставаха няколко седмици живот, как щеше да ги изживееш?

Исках да каже: Ето така, да се разхождаме с теб в мрака. Исках да ми помогне да се справя със ситуацията, но Лазарус не беше такъв. Беше прекалено отдаден на собствения си живот, за да мисли наистина за този на друг човек.

— Ако бях аз, щях да искам да съм свободен. Както бях преди. Мислех, че животът ми не струва нищо, докато не го загубих. Ако хората научат кой съм аз, ще поискат да разберат какво е станало със Сет и се съмнявам, че ще ми повярват. Ще си помислят, че съм го убил, за да взема парите му. Затова стоя тук, в този капан.