Ледената кралица

Знаех, че ще запомня този миг от нашата връзка — не ваната, леда, езерото, тихото бързо, бавно, сега, скъпи… Не, щях да запомня това, как потъвах и се давех от любов, докато той мислеше как ще си тръгне. Бяхме човешки пример за теорията на хаоса, събрани заедно от случайни обстоятелства. Не бе предопределено да сме заедно, знаех го. Но за една-единствена нощ бяхме съвършената двойка.

Когато се върнахме в къщата, си взех горещ душ. Треперех, дори след като се подсуших и се облякох. Взех някакъв пуловер от гардероба в спалнята, после отидох в кухнята. Лазарус беше с дрехите, които носеше и преди; все още имаше кал по себе си. Бе седнал до масата и погледна към мен, когато влязох в стаята. Изражение то на лицето му казваше нещо, което знаех — че винаги трябва да се плати определена цена за всеки момент на наслада. Краят. Тъгата. Онова проклето и след това…

— Без теб щях да бъда напълно сам — каза той.

Погледнах устните, скулите, пепеливите му очи, широките ръце и вените, изпъкващи под кожата. Синьо и червено. Жив. Втренчих се в него. Исках да запомня как ме бе желал. Сложих този момент в моето и след това, в сърцевината на всичко, което някога щях да знам, независимо дали за мен щеше да има продължението и заживели щастливи завинаги…

Беше разрязал наполовина всички портокали, които бях набрала. На масата сякаш имаше кръв, но всъщност бе само сок. Тези портокали имаха най-висока цена на пазара. На хората им харесваше, че са толкова редки, харесваха им пръските цвят, които грееха в купата с плодове и се разливаха в устите им. Преди бе получавал двойна цена за този вид портокали, но положението се бе променило.

Онези, които бе разрязал наполовина, бяха черни в центъра си. Сладките червени плодове, които имаха вкус на изненада, вече ги нямаше. Портокалите гниеха отвътре. Бях чувала подобни истории. Дърво, поразено от гръм, стои изправено месеци наред и никой не подозира, че е мъртво отвътре, докато не се строполи на земята. Понякога е нужно време, за да проличи въздействието на мълнията; оглеждаш се, струва ти се, че всичко ти е наред и си в безопасност, после се случва. Преди да се усетиш, всичко се е променило.

В приказките историята винаги е една и съща — героят търси истината, без значение какво ще му разкрие тя. Дори когато нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, когато всичко е скрито, тя винаги е там — истината, от която дори и аз не можех да избягам и някой ден щях да я открия: това, което чувствах, това, което беше дълбоко в душата ми, тази, която бях.

Шеста глава Надежда

I.

Семейството на Рени повдигна иск срещу университета. Както всяка подобна институция, университетът се предпази с вниманието на застрашено животно, което може единствено да ужили в отговор. Проучването на брат ми не само бе спряно, то изчезна. Някой ден някой друг щеше започне да събира подобна информация и да интервюира жертви на мълнии и да ги снима срещу бялата стена, но това щеше да бъде тогава. Не сега. В този момент, в който живеехме ние, всичко мина през машината за унищожаване на документи и излезе на ситни лентички, които се превърнаха в прах.

Мислех дали е възможно по някакъв начин да дам на брат си част от онзи живот, който той искаше да изживее. Нещо, което да му достави удоволствие, да го заинтересува, нещо, което да помни, когато бъде в онова друго пространство на и след това, и завинаги. Попитах Нина, тя се съгласи и звъннах в работата на Нед. Не го бях виждала, нито бях говорила с него, откакто Нина ми бе казала за болестта му. С брат ми не бяхме свикнали да си казваме такива неща, да си казваме истината. Затова бях решила да отлагам темата.

— Вземи досието на Драконовия мъж, преди да го унищожат — казах на Нед.

Успях да измъкна малко информация от Крейвън и той ме насочи към кардиолога в Джаксънвил. Когато говорих с лекаря, той ми разказа, че и двата пъти, след като бил ударен от гърма, старецът се връщал към живота много по-здрав отпреди. Бил издръжлив като добиче и ходел пеша по 15 километра на ден.

— Направихме му тестове. Той каза, че бил прекалено стар, за да ни отдели повече от един ден. Каза, че било загуба на време. Според резултатите би трябвало да си остане мъртъв. Сърдечният му ритъм беше по-малко от десет удара в минута, по-бавно, отколкото на мечка, която спи зимен сън. По време на втория удар бил на осемдесет и седем години. Мълнията го съборила по гръб и получил толкова силен електрически заряд, че било невъзможно да се измери. После се надигнал и отишъл да обядва. Отказал медицинска помощ и доколкото знаем, той е най-здравото старо копеле в целия щат. Иди и разбери!

— Искаш да открадна досието му? — попита ме брат ми, когато му звъннах. — Просто да го взема?

— Точно така.

Нед се разсмя; явно му хареса идеята за малкото престъпление, което щеше да извърши срещу университета.

— Ако ме хванат, ще кажа, че ти си виновна.