Ледената кралица

После ни показа белезите по краката на баща си.

— Втория път мълнията ударила дърво, рикоширала, минала по земята и треснала татко отново — беше мъртъв четирийсет и пет минути.

— Как беше? — попитах Дракона.

— Смешна работа — отвърна той. — Като сега. Седим си тук с вас, а после ще си тръгнете. Така беше. В един миг е едно, в следващия — нещо съвсем различно.

— А как се върнахте?

Нед ме сръга. Явно бях груба. Но не разполагахме с много време, нали? Затова бяхме тук.

— Ако знаех, че ще стане, нямаше същата тая седмица да си купувам парцел в гробището. Сякаш ми пуснаха само прегледа в киното, не целия филм. Върнах се, защото така било писано. Просто съм тук — Драконът отпи от колата си. — Сега искам аз да ви попитам нещо; може би вие ще знаете, нали сте учени хора — за всичко ли има обяснение и причина?

Всички погледнахме към брат ми, учения.

— Само защото не знаем нещо или не го разбираме, това не означава, че няма логично обяснение за него — каза Нед.

— Точно така — Драконът беше доволен от отговора. — И аз това казвам.

Върна часовника на брат ми. Беше стар „Ролекс“ — Нина му го беше подарила за десетгодишнината от сватбата им. Струваше цяло състояние и тя бе обиколила всички антикварни магазини в Орландо, докато намери подходящия.

— Искаш ли си го обратно?

Нед поклати глава.

— Няма друго време, освен настоящето — каза той.

— Тогава ще ти кажа една тайна. Ти си плати за нея, заслужи я. Само не казвай на своите приятелчета, не съм ви опитна мишка, нито някоя откачалка от цирково шоу.

Отне ни известно време, докато стигнем до мястото, вървейки по пътя. Малко по-надолу, така каза той, но вече знаех, че това малко във Флорида можеше да се окаже доста повече. Нед вече бе уморен, а Драконът вървеше бавно, особено в калната трева.

— Става все по-трудно — измърморих аз. — Може да има бълхи или нещо отровно, бръшлян…

— Усещате ли този мирис? — попита брат ми, като спря на място и вдиша дълбоко. — Тук някъде солената вода се среща със сладката речна и се смесва.

Беше едновременно солено и зловонно. Под целия този мирис се носеше сладникаво ухание. Ето ни тук, по-възрастни от нашата майка, бродещи из мръсотията и калта в непоносимо горещ ден, вървейки след двама старци през някакво мочурище.

— Само ви предупреждавам: видя ли алигатор, се махам оттук.

Нед се разсмя.

— Но змиите не се броят, така ли? — кимна към нещо в тревата и когато видях как въпросната пръчка мърда, аз го сграбчих мигновено за ръката. — Безобидна е — каза той. — Млечна змия.

Забелязах, че брат ми изглеждаше щастлив. На мястото, където се бе намирал часовникът му, сега кожата му блестеше — бяла, гола, нова. Панталоните му бяха покрити с кал и трева.

— Добре, стигнахме — обяви Драконът. — Аз плюя огън, знаете това, нали?

Бях виждала Лазарус да подпалва лист хартия, да ме изгаря с целувка — мислех, че съм готова за това, което предстоеше. Но Драконът наистина плюеше — и когато плюнката падаше на земята, там избухваха пламъци. Джо притичваше от едно място на друго и ги стъпкваше с крака.

— Е, това е физиологически невъзможно — каза брат ми, но звучеше развълнувано. Сякаш за пръв път от много време се бе пробудил истински.

— И на мен така ми казаха — обясни Драконът. — И открих как да го спирам.

После бръкна в джоба си и извади оттам нещо, което приличаше на луковица на лале.

— Скилидки чесън. Вади огъня от човека. Но сега няма да го направя, защото искам да ви покажа нещо, което да си струва идването ви. Не сте били целия този път заради мен. Само обещайте да не раздрънквате на никого.

Брат ми кръстоса пръсти над сърцето си. Очите ми пареха. Мислех си за него в Ню Джърси, как наблюдаваше прилепите в небето. Спомних си за колонията му от мравки, която трябваше да остави, когато се преместихме при баба ни. На мен ми беше все едно за нещата, които не можех да взема със себе си, но брат ми беше различен; след като баба каза категоричното си мнение, Нед отиде в задния ни двор и пусна мравките. Гледах го от прозореца на стаята си. Никога не го споменах, но видях, че плаче.

— Закълни се — каза ми той.

Аз също кръстосах пръсти. Не желаех нищо, не исках нищо, не казах нищо. Намирах се тук, сега, в настоящето, сред калта, обувките ми бяха съсипани, кожата ме сърбеше.

Имаше един пън, не, дърво — онова, което е било ударено от същата мълния, поразила и Дракона втория път. Стар дъб, покрит с мъх, вече изсъхнал и изсветлял, бледосив. Дърво, покрито с лед, сред цялата тази зеленина, влажна кал, сред тези листа, тази вода, тази жега. Драконът тръгна към него. Беше до колене във водата. Съблече тениската си и видях следите във формата на дърво, които мълнията бе оставила по ръцете и гърба му. Като при Лазарус. Обзе ме тъга. Сякаш всичко, което ставаше сега, вече се бе случило, само че с някого другиго.

Драконовият мъж се обърна към нас и каза:

— Вижте това.