Ледената кралица

— В полицейския участък в Орлон получили обаждане от някакъв човек, работещ в местния магазин. Така започнало всичко, а сега вече смятат, че е извършено престъпление. Никой не е виждал този Джоунс, откакто е бил ударен от онази мълния, а този доставчик твърди, че е видял човек в къщата му, който не е бил старият Сет Джоунс. Бил някой, който преди време работел в магазина. И така полицаите започнали да ровят наоколо — Франсис направи пауза за миг. — Предполагам, че искаш да знаеш откъде съм научила всичко това?

— Да, откъде? — попитах аз. Явно съм изглеждала напълно смаяна. Поне така се чувствах.

— Дойдоха за информация. Търсеха библиотечния му картон.

Франсис ми наля чаша лимонада.

— Той не беше в каталога, но го намерих в бюрото ти.

Тя знаеше много. Повече, отколкото очаквах. Виждаше през мен.

Кучето седеше до краката ми, надявайки се, че заедно с лимонадата ще има и бисквитки и може да намаже, поне така си мислех. Всъщност мислех коя лъжа ще бъде най-подходяща за случая.

— Не се тревожи — каза Франсис, преди да си отворя устата. — Не ме интересува как и защо си се забъркала в това. Ще изгорим този картон и за да не помислят, че сме го направили нарочно, ще изгорим целия каталог.

Отидохме до килера. Кутиите от каталога бяха прибрани вътре, дори и онези от мазето. Имаше влажна, тъжна миризма на хартия. Цяла седмица Франсис бе пренасяла с колата си кутиите от библиотеката.

— Тъй като това, което хората четат в библиотеката, си е само тяхна работа и не засяга никого другиго — допълни тя.

Изчакахме слънцето да залезе. После замъкнахме кутиите в задния двор, сложихме няколко картона в барбекюто и ги заляхме с бензин. Вече бе тъмно като в рог, нощта бе мъглива. Носех раницата си; отворих я и извадих картоните на Сет Джоунс, всичките, които бях взела.

— Благодаря ти, че ми помагаш — казах аз. — И само за твоя информация, не е имало никакво престъпление. Нищо подобно.

— Не ми казвай нищо повече. И аз не помагам на теб. Това е нещо, в което вярвам. Нека намерят своя човек по друг начин.

Бяха ни нужни цели три часа, за да изгорим всички картони. Изпихме цялата лимонада, после минахме на уиски.

— Шефът на полицията ще дойде отново утре. Казах му, че ми трябва време, за да открия картона на въпросния господин. Ще му обясня, че през годините картонът е бил изгубен.

Притеснявах се, че Франсис се замесваше в ситуацията по този начин.

— Знам, че ще ни спрат финансирането. Ако затворят библиотеката, хората от града ще трябва да ходят до Обществената библиотека в Хенкок, а може би университетът ще им позволи да използват неговата. Аз пък може да отида в Париж. Ако го направя, ти ще се погрижиш за Хари.

Разсмях се.

— Не, говоря сериозно.

Да, така беше. И двете имахме сажди по лицата, под ноктите си, както и късчета хартия от разкъсването на картоните.

— Той те харесва — каза Франсис.

Кучето се бе проснало в краката ми, истинска планина от козина.

— Няма начин някой да ме харесва — настоях аз.

Нюфаундлендският звяр изпуфтя с досада и двете с Франсис се разсмяхме едновременно.

Изпихме уискито, после си направихме кафе, за да изтрезнеем. След като приключихме с горенето, напъхахме пепелта в торби за боклук, които взех със себе си на тръгване. Никакви доказателства. Хари ме изпрати до колата и ме гледаше, докато потеглях. Хубаво куче, но аз вече си имах домашен любимец.

Шофирах, докато реших, че съм открила безопасно място; изхвърлих торбите с пепелта в кофите зад закусвалнята. После бързо се насочих извън града; не ми беше хрумнало да се обадя на Лазарус — мислех, че имаме време. Сега ми се прииска да му бях звъннала от къщата на Франсис. Просто не очаквах властите да действат толкова бързо.

Когато стигнах там, веднага разбрах, че нещо не е наред, преди още да завия по алеята към къщата му. Спрях на страничната отбивка на шосето. Оттук виждах, че вече нямаше червени портокали. Всичко бе станало черно. Портокалите бяха окапали от дърветата като камъни. Между клоните забелязах въртяща се синя светлина.

На алеята имаше полицейска кола, така че продължих по пътя, малко по-надолу завих и се върнах на магистралата. Цялата треперех. Не бях сигурна, че постъпих правилно.

Трябваше ли да отида право при тях и да попитам какво, по дяволите, търсеха там? Може би се бях паникьосала. Или пък бях действала умно. И в двата случая, сега вече бях на път към къщи. Спрях на бензиностанцията в Локхолд и известно време обмислях дали да не се върна при Лазарус. Седях в колата си почти час, спорех сама със себе си и после тръгнах към Орлон.