Ледената кралица

Лазарус трепереше, затова го завих с одеяло. Сутринта беше красива, с ярка светлина. И двамата премигвахме. Казвах си, че не бива да си пожелавам нищо, защото ако го направех, ако се наложеше, просто нямаше да се въздържа и щях да си пожелая нещо за него. Лазарус отново заспа; беше изтощен и не можеше да се събуди. Исках да го оставя да спи и да сънува възможно най-дълго. Беше ходил километри. Погледнах го — можех да усетя вкуса на чесъна, лека, края на всичко, началото на всичко.

Облякох се и отидох до банката. Пеги, моята физиотерапевтка, чакаше на опашката и ми направи комплимент колко добре изглеждам.

— Страхотно си се справила — каза тя. — Истински борец.

Такава ли бях? Предполагам, че бе вярно. Упражненията, които ме караха да плача, бяха повлияли на повредената лява страна на тялото ми. Сега я чувствах почти нормално, само не напълно овладяна; все още понякога имах металическо усещане по ребрата си, около сърцето. Не можеше да се види, но беше там, също както ръцете на Рени бяха изпъстрени с ивиците злато.

Изтеглих почти всичко от сметката си, освен няколкостотин долара.

— Голяма покупка? — попита ме служителят. В този град всеки познаваше всекиго. Освен мен.

Усмихнах се. Много голяма. Казах, че имам нужда от пари в брой, защото ще си купувам кола на старо. Стар корвет.

— О, завиждам ви — каза мъжът.

Бях ми останали петнайсет хиляди долара от продажбата на къщата на баба ми, които се побраха идеално в раницата ми.

— Червен е — казах аз.

— Идеалният цвят — съгласи се човекът.

Тръгнах към паркинга. Там беше моята хонда, онази с хубавите, сигурни гуми, които брат ми беше избрал, преди да напуснем Ню Джърси. Когато се прибрах у дома, Лазарус още спеше. Разбирах го, той просто не искаше да се събуди. Отпуснах се на стола. Може би плаках. Обичах го по начин, който вече го нямаше. Беше от онези чувства, които са начало на нещо. От онзи вид любов, който отваря сърцето ти за още.

В късния следобед седнах до него на дивана и му прошепнах, че е време да тръгва.

Не искам, каза той.

Ще го направиш, помислих си аз. Искаш го.

Никога нямаше да забравя този миг, въпреки че ми причиняваше ужасна болка. Когато остареех, когато вече не можех да ходя, да виждам или да говоря, все още щях да имам това.

Той беше предположил, че ще тръгна с него. Щяхме да оставим котката навън и някой щеше да я намери и да се погрижи за нея. Защо да не станеше така? Котките си имаха свои домове, намираха си свой собствен начин на живот. Можех да оставя съобщение на брат си, да му напиша имейл по-късно, едва след като стигнехме до мястото, закъдето бяхме тръгнали, във всички онези градове, Венеция и Париж, навсякъде, където винаги бях желала да отида.

Лазарус прибра парите в брезентовия си чувал. Гледах ръцете му. Не можех да гледам нищо друго.

Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде. Унищожението му. Дълбочината му. Щом си го имал веднъж, ще го имаш отново и завинаги. Това е загадката. Това е истината.

Лазарус си взе душ, изпи чаша кафе с няколко бучки лед, изяде купа студена доматена супа. Навън беше влажно и когато денят свърши, го смени лепкаво горещата нощ. Беше късно, когато тръгнахме, и небето бе тъмно. Шофирахме до Джаксънвил по второстепенните пътища. Знаех как да стигнем там. Място, където никой нямаше да ни разпознае. Пътувахме час, после два. Изглеждаше сякаш двамата заедно отивахме някъде. Той бе сложил ръка на коляното ми, докато карах. Усещах присъствието му, но не беше достатъчно. Навярно знаеше, че няма да дойда с него — със сигурност бе забелязал, че оставих котката вътре, нещо, което нямаше да направя, ако не смятах да се връщам. Не бях човек, който щеше да си тръгне по този начин.

Откарах го до автобусната гара. Трябваше само да открие някого, който да смени рождената дата на паспорта му, и щеше да се превърне наистина в Сет Джоунс. Но засега просто беше важно да се махне от Флорида. Купих му билет за следващия автобус — отиваше към Атланта.

Стояхме на гарата до пет часа сутринта. Тогава тръгваше автобусът. Имаше нещо странно: не поглеждахме един към друг. Не се умолявахме за нищо. Вече си бяхме дали всичко, което имахме.

— Значи, така ще свърши — каза той.

Хората край нас дремеха. Те имаха своите истории, не слушаха нашата. На съседната пейка дете с червен пуловер спеше в скута на майка си. Над главите ни слънчевите лъчи проникваха в чакалнята през мръсния замъглен прозорец.

В никакъв случай, помислих си аз. Така започва.

Седма глава Братя и сестри

I.

Знаех, че моментът наближава, защото брат ми сънуваше пеперуди. Дори денем той изпадаше в полусънни състояния. Отначало метеорологичното общество отказа да приеме неговата теза — „Хаос теорията и светът на приказките“. Една вечер стоях до късно с Нед, докато Нина говореше с ръководителя им. Когато се върна, каза, че са променили решението си.