Ледената кралица

Когато се прибрах вкъщи, разбрах, че там имаше някой. Жизел беше на моравата, а я бях оставила вътре. Под пощенската кутия държах резервен ключ — не беше особено трудно да го откриеш; плъзнах ръка под металната кутия — той не беше вече там. Наведох се и почесах котката под брадичката. Останахме навън известно време. Жизел не ме мразеше, както преди, или просто бе привикнала с мен. Лазарус спеше на дивана, единият му крак бе спуснат на пода. Изглеждаше млад и уморен, като мъж, който цяла нощ бе вървял и пътувал на стоп. Заключих вратата и извадих щепсела на стационарния телефон от контакта. На пода бе оставил брезентовия си чувал, който взех и отнесох в кухнята. Не е хубаво да се правят такива неща, но не успях да се въздържа. Отворих чувала и погледнах вътре. Предполагам, че просто исках да се уверя, че е този, който си мислех, че е. Имаше някакви дрехи, портфейл с няколкостотин долара в брой, самолетен билет до Италия, паспорт с името на Сет Джоунс и снимката на Лазарус; на дъното открих и дървената кутия с пепелта.

Върнах всичко отново на мястото му и сложих кафеварката. Отворих хладилника и забелязах, че явно електричеството бе спирало по някое време през нощта. Къщата ми беше пълен хаос, изобщо не обръщах внимание на такива неща като подредба и особено старателно чистене, но така й не почувствах, че тя ми принадлежи. Всъщност не бях живяла в истинския смисъл на думата в нея. Най-близкото нещо, това, което донякъде усещах, че е свързано с мен, бе дорийският храм на Рени на масата или по-скоро това, което бе останало от него. Жизел обичаше да си играе с колоните, да ги побутва с лапичка, докато паднат на пода.

Отидох до задната врата, за да я повикам, но тя не дойде. Трябваше да отида при нея, до живия плет. Небето бе мастиленосиньо. Средата на хоризонта бе с цвета на прилепите, които бях видяла на чистата дневна светлина, дълбок син цвят с пурпурни и черни пръски. Приклекнах на земята и видях, че Жизел отново бе хванала къртицата на Рени. Познах я по отхапаното ушенце. Бяхме се опитали да я спасим, но се провалихме. Малкото животинче, което бе измамило смъртта веднъж, сега не помръдваше.

— Лошо момиче — порицах аз Жизел.

Седнах с подвити крака, вдигнах къртицата на дланта си и се загледах в нея.

Докато Лазарус се събуди, бях погребала вече клетото създание, бях направила кафе и бях звъннала на снаха си. Брат ми все още се възстановяваше от пътуването ни до Драконовия мъж, но беше щастлив, че сме го направили. Оттогава постоянно сънувал прилепи и пеперуди, каза ми Нина. Пишел нещо за теорията на хаоса в приказките. Всичко му се било изяснило и искал да го запише, преди да станело прекалено късно. Най-дребното действие, най-малкото създание, най-незначителното решение имат огромни последствия. Една къртица умира, друга е спасена само за да умре малко по-късно. Една дума е казана на глас и целият свят се променя. Ръка се превръща в крило, звяр става човек, момиче прекарва в мълчание сто години — замръзнала във времето и пространството, млад мъж трябва да обиколи света, преди да открие кой всъщност е.

Легнах на дивана до Лазарус. Той отвори очи. Пепел в пепелта. Толкова бяха тъмни.

— Ей, ти — каза той. За малко да ме прегърне, да ме целуне, после се сети, че е по-добре да не го прави. — Ще те изгоря.

Поклатих глава. Бях си спомнила какво ни каза Драконът за огъня. Подадох му две скилидки чесън, които бях обелила в кухнята.

— Лекарство — казах му аз.

Друг мъж би се поколебал и би се провалил на изпитанието, но не и Лазарус — той само ме погледна, после изяде чесъна. Отпуснах глава на гърдите му. Не усещах жегата, която преди излизаше от тялото му.

Лазарус бе видял камиона на доставчика и също бе разпознал шофьора, някой си Хал Евънс. Докато работели в магазина, двамата се били спречкали за нещо. Хал дошъл пиян и наговорил разни неща, заяждал се с него. Лазарус бил оставил няколко чувала с тор на пътеката и Хал се спънал в тях. Той бил най-лошият възможен вариант за човек, който да започне да души около фермата. Може би бе чул слуховете, които разпространяваха работниците — че работеха за чудовище, за мъж, който не искал да го виждат, че нещо не било наред в къщата със спуснатите щори на прозорците.

Лазарус си опаковал багажа веднага, след като камионът на Хал си тръгнал. От известно време бе чакал нещо подобно; сега искаше да разбере какво му предстоеше оттук нататък. По-късно същия ден бе видял някакъв непознат да говори с работниците на полето. Видял, че поглеждал към къщата, докато разговарял с тях. Същия следобед излязъл през задната врата. Предположил, че телефонът му сигурно се подслушва, затова просто си тръгнал, като свободен човек.