Ледената кралица

Щях да наема адвокат, ето това щях да направя. Щях да остана до него, дори да му повдигнеха обвинение в убийството на Сет Джоунс. Може би в техните очи щях да съм му съучастничка. А може би изобщо нямаше да бъде обвинен в нищо. Спрях на друга бензиностанция. Не знаех дали да продължа напред или назад, така че просто се озовах никъде. Този път излязох от колата и позвъних в полицейския участък в Ред Банк, Ню Джърси. Беше налудничаво и не бях сигурна защо въобще ми хрумна подобно нещо. Някои решения правиш съзнателно, а други сякаш са направени заради теб. Предполагам, че звъннах на човека, на когото имах най-голямо доверие. Онзи, на чието мнение държах. Стоях в мрачния коридор, близо до тоалетните, и пусках монети в платения телефон. Отвън по магистралата преминаваха с ръмжене камиони. Когато Джак Лиънс вдигна телефона от другата страна, отначало не каза нищо. Изглежда не вярваше, че съм аз.

— Разбира се, че съм аз. Паркингът. Ти и аз.

— Добре — каза той. — Ти и аз.

— Трябва да те питам нещо важно.

В нашия малък град Джак разследваше всички смъртни случаи: убийства, самоубийства, двойни убийства, нещастни случаи, естествени причини. Когато хората го видеха да влиза в къщата на някой възрастен човек, обикновено се прекръстваха и поглеждаха встрани, защото знаеха, че още някой от тях си е отишъл. Когато отиваше в основното училище да говори с децата за тяхната безопасност — не бъркайте с пръсти в електрическите табла, не вземайте тенджерите с голи ръце от котлона, — някои от децата се плашеха и изпадаха в нервни кризи и трябваше да ги водят в кабинета на сестрата, за да се успокоят. Винаги, когато Джак ми се обаждаше за някаква консултация, знаех, че можеше и сам да открие отговора. Бях сигурна, че в повечето случаи дори вече го знаеше; може би просто му харесваше как произнасях думи като асфиксия, западнонилски вирус, отровен бръшлян.

А може би просто искаше да говори с мен на моя език.

— Къде си? — попита Джак. — Ти изчезна. Писах ти, но така и не ми отговори.

— Преместих се във Флорида. Времето е по-хубаво.

Какъв майтап. Беше около четирийсет градуса и толкова влажно, че обикновено правата ми като слама коса се бе накъдрила. Във въздуха се носеше аромат на нещо отровно.

— Знам, че си се преместила. Да не мислиш, че не съм проверил какво се е случило с теб? Исках да кажа, къде си в момента. Чувам коли.

Спомних си как той ме гледаше преди. Джак искаше нещо от мен и никога не го получи. Мислех, че връзката ни беше унизителна за мен, но може би всъщност бях унижавала него.

— Съжалявам, Джак.

— Съжаляваш, че изчезна и не си направи труда да ми пишеш? Или че никога не ти е пукало за мен, за това как се чувствам аз?

— Не знаех какво искам.

— За разлика от сега.

Засмях се. Може би той все пак ме познаваше.

— Е, за какво искаш да говорим? — продължи Джак. — О, нека да позная. Какво ли е било винаги общото между нас? Да. Смъртта.

Струваше ми се различен, а може би просто никога не го бях слушала преди истински. Може би всички онези срещи в колата и на паркинга не бяха точно това, което мислех, че са. Може би бе забелязвал леда, камъните, начина, по който вярвах, че заслужавам да бъда наранена.

— Да не би да ми се подиграваш?

Не бях свикнала да се чувствам така, докато говоря с него. Все пак бе минало доста време.

— Ей, скъпа. Аз съм мистър Смърт. Питай каквото искаш.

Бях му звъннала, за да го питам за Лазарус, какво да правя, ако бъде обвинен в убийство. Трябваше ли да му помогна да избяга, или да му кажа да се предаде и да разкаже всичко? Но се оказа, че не исках да знам това.

Поколебах се. Не беше типично за мен — да бъда завладяна от емоции.

— Давай, стреляй — повтори Джак. — Нека си струва. Попитай ме: Какво ще направиш, ако…

И аз го направих.

— Какво ще направиш, ако брат ти умира и не можеш да му помогнеш по никакъв начин?

Чувах само бучащите камиони. Гумите скърцаха. Толкова много хора отиваха някъде, а аз стоях на бензиностанция посред нощ някъде във Флорида. Струваше ми се, че досега изобщо не бях говорила с никого. Чувах дишането на Джак. Исках да заплача. Така и не му бях дала шанс. Срещата с толкова много смърт го бе дарила с умението да открива логика в този нелогичен свят.

— Щях да му помогна да открие нещо, което да го накара да поиска отново да живее. Нищо друго не може да се направи.

— Може би ти трябва да стоиш на бюрото за препоръки и информация в библиотеката.

Можех да се намирам навсякъде на земята. Чувствах се толкова изгубена.

— Не и аз — отвърна Джак. — Винаги си била ти.