Ледената кралица

Изплю се върху стария дъб и избухна огън. После размаха тениската си и потуши пламъка, но димът вече бе направил това, което старецът очакваше. От кухините в дървото излетяха дузина прилепи. Отначало ми изглеждаха съвсем черни, но внезапно на слънчевата светлина те заблестяха в искрящо синьо, после в пурпурно. Сякаш гледахме лицето на света, сякаш виждахме всяка възможност, която някога е съществувала. Прилепите се раждаха от дима, от огъня, от гората, от леда и се издигаха като облак в небето.

Нед премигна.

— Виж ти… — прошепна той.

— Те са тук по цял ден, само че никога не ги виждаме. Вървим сами и си мислим, че сме сами. Но те са тук — каза Драконът. — Заедно с всички други неща, които не забелязваме.

Прилепите изчезнаха в небето; от долната си страна бяха сиво-кафяви, като падащи листа, като обърнато време.

Раменете ми бяха изгорели от слънцето, вече едва дишах в жегата, единият ми крак беше навехнат, но си струваше. Ако не си бях научила урока, щях да пожелая да останем тук завинаги. Но вече знаех. Бяхме видели това, което дойдохме да видим. Открихме начин да измамим смъртта.

Вдишай я. После я издишай. Гледай я как се издига нагоре, черна и синя в още по-синьото небе.

II.

Позвъних на Франсис Йорк, за да се извиня, че бях спряла да ходя на работа. В предишния ми живот, преди преместването ми във Флорида, аз бях тази, на която всички разчитаха, страхотният колега, организаторката на празненствата. А сега не се бях появявала в библиотеката вече цяла седмица. Не бях звъннала нито веднъж.

— Е, не идвай сега — каза Франсис. — Ела у дома към шест и половина. Улица „Пелмето“ 13. Къщата с големия двор.

— Виж, ако смяташ да ме уволниш, напълно те разбирам. Можеш да го направиш и по телефона. Всичко е наред, заслужавам го.

— Не съм уволнявала никого през целия си живот и не смятам да започвам сега. Ще дойдеш на вечеря.

Не й повярвах напълно, затова се облякох като за уволнение. Мрачно. Прибрах косата си назад с червената лента за глава, която купих от магазинажи в последния момент взех и едно растение от цветаря, малък подкуп за Франсис. Дионея, или както я наричаха простосмъртните, Венерина мухоловка. Често срещана във Флорида, практично и лесно за гледане растение. Това бях старата аз, тази, на която можеше да се разчита да се сеща за подобни неща. Може би Франсис щеше да види, че се нуждае от мен, въпреки че в общинската библиотека едва имаше работа и за един човек.

Не бях ходила у шефката си досега, тя живееше в по-старата част на града, където дворовете бяха по-големи и усещането беше, че се намираш някъде в провинцията. Къщата й беше в стила на старите домове във Флорида, с ламаринен покрив, с капаци на прозорците, с палми в градината. Паркирах отпред и излязох от колата; носех в ръце растението в саксията му, обута с хубави и изключително неудобни черни обувки. Спрях за миг на пътеката. На предната веранда имаше нещо, което приличаше на мечка. Стъмваше се, а и зрението ми не бе идеално, затова за момент се паникьосах. След това осъзнах, че това беше кучето от снимките на бюрото й — нюфаундлендска порода. Едва ли Флорида му понасяше добре, от мястото си чувах как дишаше тежко заради влажния въздух и жегата. Когато създанието излая, Франсис излезе от къщата. Носеше сини дънки и стара тениска, на главата си бе метнала шал. Изобщо не приличаше на жената, която познавах от библиотеката.

— Тихо, Хари — каза тя на кучето си. — Бедното създание, някакви колежанчета го взели, после осъзнали, че не могат да се грижат за него и когато си тръгнали за лятната ваканция, го изхвърлили навън. Случва се всяка година. Изоставени животинки.

— Добре, че не е било пони — отбелязах аз.

Когато се приближих, Хари ме подуши любезно. Лигавеше се, но определено бе джентълмен. Не си представях, че Франсис ще си има точно такъв домашен питомец.

— Мислех, че ще имаш котка — казах аз. — Стереотипът.

— А ти имаш ли?

— Не е официално моя. Беше на бивша колежка. Жизел смята, че е моя, когато дойде време за вечеря. Имам и къртица. Също така осиновена. Току-що обаче я върнах в естествената й среда. Живият плет пред къщата ми. Изобщо не ми върви с живите същества.

— Дойдоха да търсят Сет Джоунс — каза Франсис.

— Какво?

Може би не бях чула вярно. Нали разговаряхме за домашни любимци?

— Да влезем вътре — предложи Франсис.

Последвах я вътре, а кучето последва мен. Дали наистина бе казала нещо за Сет Джоунс?

Седнахме в кухнята. Тя направи лимонада. Сипа и черешов сок в каната — струя розово, по-скоро тъмнорозово. Знаех, че е такова, въпреки че го виждах съвсем бледо. Щеше да бъде много по-зле, отколкото да ме уволнят. Франсис искаше да говорим за Лазарус, мъжа, за когото никога не говорех, мъжа, когото знаех, че ще загубя. Не точно сега обаче, още не.