Легенда за камъка

— Дори и аз, клетият сирак, съм чувал за знаменития господар Ли Као и за ненадминатите му подвизи — каза любезно кралят. — Има много неща, които бихме искали да споделим с теб, за да получим просветление от твоята мъдрост. Дори не е изключено някой ден да ни разкриеш истинската причина за твоето идване, но няма закъде да бързаме. Ти доведе при нас Утринната скръб, за което сме ти дълбоко благодарни. Тя ще бъде наша почетна гостенка. Дано гостуването ти при нас не ти се стори кратко.

Даде знак с кралския си пръст, че сме свободни. Кланяйки се, придвижихме се към изхода на тронната зала. Майор-домът ни отведе отново в нашите покои, където ни чакаше разкошна трапеза.

— Господарю Ли, той наистина ли искаше да каже това, за което си помислих? — попитах.

— Че гледа на Утринната скръб и на мен като придобивка към колекцията си от забележителни люде? Надявам се да е така — отвърна весело Господарят Ли. — Е, любов моя, готова ли си да бъдеш дарена със злато и самурени кожи?

Утринната скръб поруменя и сведе поглед.

— Какъв изключителен човек! — прошепна.

Самият аз се убедих в изключителността на краля още в същата нощ. Събудих се след третия гонг и чух отнякъде да се разнася звън от музикални инструменти. Облякох набързо туниката си и, като се прозявах и търках сънените си очи, се отправих към централната зала. Там установих, че Утринната скръб също бе чула музиката и бе застанала пред прозореца, гледащ към градината.

Навън Златните момичета, които този път държаха в ръце лютни и флейти вместо лъкове, свиреха и при това добре. Малко след това иззад сенките се появи огромен силует и след малко кралят на Чао бе огрян от лунната светлина. Бе абсолютен монарх. Можеше да притежава всичко, каквото пожелае, но това очевидно не бе в нрава му. Дори отдалеч успях да забележа, че целият спектакъл му доставя огромно удоволствие. Направи дълбок поклон към спалнята на Утринната скръб и след това извърна лице към луната. Постави палеца на левия си крак върху палеца на десния и започна да пее любовна песен от варварската страна, в която се беше родил.

Трудно ми е да обясня защо, но тази песен бе едно от нещата, които най-силно ме впечатлиха в живота ми.

„Пускам стрела и луната се покрива с облаци.
Пускам стрела и слънцето се скрива.
Пускам стрела и звездите гаснат.
Не се целя обаче в луната, слънцето и звездите.
Прицелвам се в сърцето на Утринната скръб.“

Негово величество плесна с ръце, очевидно подражавайки на някаква птица, и започна да танцува с изящна стъпка. Изяществото й бе още по-подчертано от огромното му туловище. В танца му нямаше нищо комично. Възприех краля като някаква могъща и първична природна сила, неспособна да стане за посмешище при никакви обстоятелства.

„Хоп, хоп! Утринна скръб, ела при мен.
Ела и седни при мен.
Ела и преспи при мен и сподели възглавницата ми.
Хоп, хоп! Утринна скръб,
мисли за мен, когато гръм гърми,
мисли за мен, когато вятър вее,
мисли за мен, когато Червената птица пее,
мисли за мен, когато виждаш луната,
мисли за мен, когато виждаш звездите.
Хоп, хоп! Утринна скръб, доближи се до мен.
И нека сърцето ми се доближи до твоето.“

Любовната песен бе повторена три пъти, след което негово величество се поклони отново в посока към спалнята на Утринната скръб. Златните момичета също се поклониха. Сетне кралят и неговите момичета изчезнаха в сенките. Предполагам, че изражението на лицето ми ще да е било красноречиво. Колко млади момичета имаха възможност да се радват на ухажването на един огромен, могъщ, безкрайно любезен и безкрайно любвеобилен монарх, макар и невероятен варварин? Така си беше. Утринната скръб я очакваха самурени кожи и злато, плюс един изключително красив млад мъж на име Лунното момче.

— Ах, Воле, клети ми Воле! — прошепна тихо Утринната скръб. След това ме улови за ръката. — Ела и седни при мен, ела и преспи при мен и сподели възглавницата ми — прошепна тя.

— Хоп, хоп! — отговорих.

Има утрини, които човек предпочита да забрави.

Тази сутрин започна прекрасно. Слънчевите лъчи се промъкнаха през прозореца и погалиха оголеното изящно рамо на Утринната скръб. Докоснах бузата й и започнах да се вслушвам в бръмченето на лениви мухи и в приспивното жужене на пчелите, когато ме разсъни нечий щастлив глас.

— Ела тук, малък разбойнико! Веднага седнах в леглото.

— Дявол да го вземе! — въздъхна с досада Утринната скръб. Едно голо момче, може би на тринадесет или четиринадесет години, пробяга покрай прозореца на терасата.