Легенда за камъка

— Чуваш ли какво ти казвам, малък разбойнико? — продължи да крещи щастливият глас.

— Десет милиона проклятия! — изстена Утринната скръб и се прозина.

Голият млад човек, който се бе затичал подир момчето, се спря, върна се, и подаде глава през прозореца.

— Добро утро, любов моя! — рече щастливо Лунното момче.

— Защо трябва да си хабиш това нещо за момчета? — попита го тя.

Той отправи самодоволен поглед надолу.

— Да го хабя ли? Защо ли пък да го хабя? Много добре знаеш, че понякога тези неща не могат да се усмирят цял месец — Лунното момче се промуши през прозореца и се отправи към леглото. — Я виж ти! Я виж какъв расов екземпляр си хванала този път! Моите поздравления!

Бързо прикрих рамене със завивките.

— Ти нали си Вол Номер Десет, ако съм запомнил добре? Откъде си се сдобил с такъв изящен нос? Човек би рекъл, че го е настъпала крава.

— Ами… имах малко недоразумение. Големият Хон, ковачът… — смутолевих.

— Вярвам, че сетне си се погрижил да бъде погребан достойно — рече Лунното момче, след което седна на леглото и започна да гали дясното бедро на Утринната скръб. — И след като стана дума за погребения, сега се сетих, че преди време срещнах Господаря Ли в един от трудните му периоди — каза. — Естествено, той едва ли ме е запомнил. Бях сред придворни в очакване да ме поканят да изнеса първия си концерт пред императора, когато отнякъде се появи този зловреден старец. Поклони се на императора, после се изправи, измъкна нож от ръкава си и преряза гърлото на министъра на търговията. Цялата зала се окървави.

— Сериозно ли говориш, Лунно момче? — попита го недоверчиво Утринната скръб.

— Съвършено сериозно. Когато императорът научи причината за това убийство, дълго се колеба дали да нареди да сварят Господаря Ли във врящо масло, или да му даде Херцогска титла. Въпросът впрочем остана чисто теоретичен, тъй като междувременно старецът бе избягал в Туркестан. Малко след това Върховният жрец на Самарканд бил открит в поза, при която носа му докосвал подметката на лявата му обувка. От това можете сами да се досетите в какво състояние е бил гръбначният му стълб. Когато стражите посетили дома на Господаря Ли, им било отговорено, че той вече бил на път, тъй като трябвало да види болната си правнучка в Серендип.

Отдавна бях се наслушал на историите на Господаря Ли, съвсем малка част от които имаха някакво отношение към истината. Не ми бе приятно обаче да ги чувам повторно от един отвратително красив млад човек, нахълтал гол през прозореца, който галеше разголения крак на приятелката ми. Сега бе започнал да гали и лявата и гърда и се опитваше да я прегърне.

— Липсваше ми — рече й тихо.

— Боже мой, само да можеше да знаеш колко те обичам! — прошепна му тя.

Кралят не беше прав в оценката си за името на Лунното момче. Името му си беше съвсем на място. Знайно е, че на луната живее един огромен бял заяк и че зайците са най-извратените твари.

— Защо не се откажеш от момчетата за една седмица и да опиташ с мен? — прошепна Утринната скръб.

Отгоре на всичко движенията му бяха котешки. Господарят Ли веднъж ми бе казал, че според някои египтяни на луната живеела и една котка. Освен това всички знаят, че душата на котката е съставена от душите на девет монахини, нарушили обета си.

— Хайде да избягаме заедно — прошепна Утринната скръб.

— Мила моя, и аз самият страстно желая това, обаче негово величество е доста ревнив — отвърна й красавецът.

— Господарят Ли ще има грижата за това. Намерил ти е работа. Освен това, момчето, което ти преследваше, приличаше на морски плужек.

— Кажи на зловредния старец, че приемам предложението му. Трябва само да опаковам преди това някои дрехи и скъпоценности от първа необходимост — само да видиш какъв изумруд ми подари кралят — и да си взема довиждане с момчетата.

Момчето на терасата, разбрало, че вече никой не го преследва, напомняше за себе си с покашляне. Лунното момче се изправи със светкавично котешко движение.

— Работа и пак работа — оплака се. — И все пречи на удоволствията. Както и да е, човек трябва преди всичко да изпълни дълга си.

С рязък котешки скок се оказа отново на прозореца, а след малко — на терасата.

— Ела тук, малък разбойнико! — изкрещя и изчезна от погледите ни.

Утринната скръб се усмихна и се отпусна отново в прегръдките ми.

— Е, вече се запозна с Лунното момче. Както видя, не приема живота много сериозно.

— Ще ни идва ли на гости, след като се оженим? — попитах уж безразлично.

Погледът й внезапно стана сериозен.

— Воле, аз никога няма да мога да се омъжа — рече. — С Лунното момче мислим, че някога сме били част от една и съща душа, разбита от Великото колело на превъплъщенията, един къс от която все още не сме успели да открием. Взети двамата поотделно не представляваме нищо, а и дори когато сме заедно, тази част ни липсва. Скитаме по света, Воле, и я търсим. Никога няма да се успокоя, преди да я открия.