Легенда за камъка

След това събеседвах с един старец, който ми разказа интересна история. Преди време в пияно състояние се изпикал върху едно местно божество, обаче за негово нещастие очевидно бил забелязан от Бога на крепостните стени и ровове. Малко след това се оказал напъхан в бронзова статуя на Бога на дъжда и поставен на пиедестал. Имало незапомнена суша и селяните дошли при него да се молят за дъжд. Тъй като въпросният дъжд така и не завалял, извадили от храма ритуалните тояги и започнали да го налагат. Каза ми, че още са му останали синини от това премеждие. Тъкмо щях да го помоля да ми разкаже повече подробности, когато чух спускането на крепостния мост. След малко по него премина вестоносец, който бързешком скочи от коня и се отправи към двореца.

Господарят Ли ми даде знак. Утринната скръб нямаше как да се измъкне от обкръжението на поклонниците си, така че не ми остана нищо друго, освен да се извиня на бившето божество и да се затичам подир вестоносеца. Стигнах до своята наблюдателница тъкмо в момента, когато кралят и Златните му момичета излязоха на двора откъм една странична врата и влязоха в конюшнята. Убедих се в правотата на думите на Господаря Ли, след като чух как подвижният мост бе прибран на мястото си, а въпреки това след няколко минути видях крал Ши Ху отвъд стените на двореца. Седеше на въртящ се стол върху огромна бойна колесница, препълнена с множество лъкове и цели наръчи от стрели. Господарят Ли ми бе казал, че кралят е един от най-добрите стрелци с лък на света, и че за него не представлява никакво затруднение да се върти на креслото си и да обсипва враговете си с облаци от стрели във всички посоки. Златните момичета яздеха коне. Следваха ги пехотинци в стегнати редици.

Слязох долу и докладвах, че кралят разполага с някакъв таен изход през конюшнята. Господарят Ли прие тази новина със задоволство.

Следобедните празненства продължиха с участието на актьори и акробати. Танцьорки с морави панталони демонстрираха умението си с танци върху огромни топки. По едно време бяха внесени огромни количества храна както изкусно приготвени ястия, така и варварски гозби. Едно традиционно блюдо от патешки бутчета и шунка, задушени със смокини от Пекин и черни дървесни гъби бе последвано от екзотична монголска яхния от еленово, заешко и пилешко месо, сварено заедно с риба, смокини, праскови, масло, подправки, билки и големи парчета захар. Видя ми се много вкусна обаче забелязах, че Господарят Ли и Утринната скръб скришом изплюха бучките захар.

Кралят и неговите телохранителки и войници се завърнаха непосредствено преди залез слънце. Бяха в добро настроение, тъй като войниците бяха набучили на върха на пиките си току-що отрязани глави. Трябваше да изчакаме кралят и Златните момичета да се изкъпят и преоблекат, за да видим гвоздея на представлението — Лунното момче.

Признавам, че бях скептично настроен. Човек с външността на Лунното момче дори само да изкряка няколко пъти като жаба пак щяха да му ръкопляскат.

Влязохме в огромна каменна пещера. Майордомът демонстративно почука по стените и пода, за да ни покаже, че в тях не е скрито нищо, след което няколко слуги поставиха в единия край на помещението проста дървена маса. Други слуги донесоха две книжни ветрила, малка кана с вода и четири чаши, които поставиха върху масата. Тогава се появи Лунното момче. Носеше със себе си проста звукова дъска, досущ като онези, използвани от момичетата от моето село. Огледа присъстващите, докато погледът му се спря на Утринната скръб. Намигна й и реших, че ще изпълни нещо специално за нея. Слугите донесоха широк параван, с който закриха масата. Намалиха светлината на лампите, докато помещението потъна в почти пълен мрак. Чуха се няколко тихи реплики, докато Лунното момче се подготви. Последваха три силни удара иззад екрана и присъстващите бяха помолени да пазят пълна тишина.

Това, което ми е известно за майсторите на звуци, е че най-великите сред тях успяват да създават и такива звуци, каквито в действителност не съществуват. По някакъв известен единствено на тях начин съумяват само да загатнат някой звук на слушателите, чиито умове сами възпроизвеждат недостигащата част от звука. Господарят Ли, присъствал на представленията на всички велики изпълнители през изминалия век, сетне ми каза, че Лунното момче ще се превърне в легенда, която ще просъществува поне десет хиляди години. Не пожелах да споря с него.

Спомням си, че долових с уши слаб повей и се огледах, за да видя кой бе отворил прозорец, преди да съобразя, че Лунното момче бе възпроизвело този звук с ветрилата си. След това почудата ми не престана да нараства през цялото време, когато Лунното момче изпълни селска песен, посветена на Утринната скръб. Не ми е по силите да опиша нещо, което трябва да бъде чуто, за да се проумее, но все пак ще възпроизведа тук някои от записките, които направих след представлението.