Лелите не са джентълмени

— Преди малко ти казах, че съм заложила на Симла всичко, което притежавам. Сега се поправям. Разбирай — значително повече, отколкото притежавам. Загубя ли, това значи, че ще трябва да ощипя издебело чичо ти Том, докато стъпя отново на крака, а ти знаеш как му се отразява на храносмилането всяка раздяла с пари. Можеш да си представиш в какво положение се намирах. Ако не беше милата Анджелика Брискоу, навярно щях да получа нервен срив. Имаше мигове, когато само желязната ми воля ме удържаше да не се изстрелям към тавана, крещейки като малаец в амок. Напрежението беше ужасно.

Аз продължавах да бъда втрещен, но тук успях да вмъкна едно „Анджелика Брискоу?“, недоумявайки къде точно се вписва тя в цялостния пейзаж, при което говорящата продължи:

— Само не ми казвай, че си я забравил. По-скоро бих очаквала вече да си й поискал ръката, както е обичайната ти практика пет минути след като срещнеш момиче, което да не е куцо, сакато или откровено отблъскващо. Но след всичкия портвайн, с който се наля, нищо чудно да не си успял да фокусираш очите си върху нея. Анджелика е дъщерята на преподобния Брискоу, Двете с нея си поговорихме надълго и нашироко, след като ти си отиде, и се оказа, че тя също е заложила мило и драго на Симла и се чуди какви ще ги дъвче, ако той загуби. Разправих й за котката и тя тутакси прегърна идеята за нейното похищение, като дори реши малкия проблем, който ме глождеше, а именно как то да се осъществи. Сам разбираш, че тая лъжица не е за всяка уста. За моята например. Тук трябва да си като ония индианци в книгите на Фенимор Купър, които четях като дете, под чийто нозе не изпуква нито една съчка, а аз не притежавам нужното телосложение.

Това беше самата истина. Допускам, че на младини прародителката е имала грацията на горска нимфа, но годините бяха донесли със себе си определена монолитност, тъй щото всяка съчка, настъпена от нея в залеза на дните й, неминуемо щеше да изтрещи като противопехотна мина.

— Но Анджелика намери изхода. Момиче на място е тази Анджелика. Обикновена свещеническа дъщеря, но надарена с всички качества на велик държавник. Тя не се поколеба нито миг. С просветлено лице и блеснали очи, тя рече: „Това е само работа за Били Греъм.“ (Известен американски проповедник. — Б. пр.)

Тук вече изтървах нишката на мисълта й. Името ми беше познато, но никога не бях го свързвал с вещина в изкуството да се пренасят котки от точка А до точка Б, още повече, когато тези котки са чужди. Дори бих очаквал по силата на професионалните си задължения господин Греъм всячески да порицае подобен вид дейност.

Споменах това на прародителката и тя ми каза, че съм изпаднал в естествено заблуждение.

— Неговото истинско име е Хърбърт Греъм, но всички го наричат Били.

— Защо?

— Провинциална духовитост. Тук много си падат по нея. Той е кралят на местните бракониери и можеш да се обзаложиш, че под неговите нозе съчките не пукат. Всички лесничеи в радиус от десет мили вече от години се мъчат да го сгащят, но без никаква надежда. Изчислено е, че седемдесет и шест цяло и осем процента от бирата, продавана в „Гъската и скакалецът“, се пие от изнурени лесничеи, които давят в нея мъката си, след като Били за пореден път ги е изиграл. Получих сведението лично от Анджелика, която е много близка с него. Та тя му разказала за нашите проблеми и той отвърнал, че ще се погрижи незабавно. За него е твърде удобно да провежда операции в Егсфорд Корт, тъй като племенницата му Марлийн работи там като миячка на съдове и никой няма да го заподозре, ако го види, че се навърта наоколо. Той винаги може да каже, че просто се е отбил да я навести. С една дума, всичко пасна толкова гладко, че човек започва да вярва, че има Господ на небето.

Бях ужасен. Намерението й да прибегне до услугите на наемен престъпник, който после щеше да я изнудва, докато е жива, ме потресе отдън душа. А колкото до Анджелика Брискоу, човек неволно се питаше накъде отиват свещеническите щерки. Опитах да я вразумя.

— Не можеш да направиш това, скъпа лельо — рекох. — То е също толкова лошо, колкото и да упоиш кон.

Ако мислите, че това накара страните й да пламнат в ален свян, значи нищо не разбирате от лели.

— Че според теб упойването на кон не е ли обичайна предпазна мярка, която всеки би взел, ако имаше тази възможност? — контрира тя.

Един Устър никога не сваля гарда. Опитах отново.

— Това е кален номер.

— Е, и какво? Малко кал никога не вреди. Дори прави насладата по-истинска.

— Какво биха казали в „Куорн“ (Ловно дружество, основано през XVIII в. в графство Лестършир. — Б. пр.) за постъпката ти? Или, ако е за въпрос, в „Пайчли“ (Ловното дружество на графство Нортхамптъншир. — Б. пр.)?