Лелите не са джентълмени

— Това не винаги е добър знак. Понякога инфекцията задълбава навътре и се смесва с кръвообращението.

— Доктор Мъргатройд очакваше да изчезнат.

— Е, той знае най-добре.

— Аз имам голямо доверие в него.

— Аз също, въпреки тия негови мустаци. — Той помълча малко и добави през смях: — Чудно нещо как хвърчи времето.

— Много чудно, наистина — потвърдих аз.

— Старият Джими Мъргатройд. Никога не бихте повярвали, като го погледнете сега, че като момче бе най-доброто ляво крило, което някога сме имали в Хейлибъри (Привилегировано мъжко средно училище в графство Хартфордшир, основано през 1862 г. — Б. пр.). Бърз като мълния и цар на двойните подавания. Благодарение на него спечелихме срещу Бедфорд и Тонбридж. Отбеляза по два трая (Трай в ръгбито — поставяне на топката зад гол линията на противника, което носи три точки. — Б. пр. ) на мач!

Макар да нямах и понятие за какво говори, аз казах: „Наистина?“, той отвърна: „Абсолютно“ и мисля, че щяхме да побъбрим още доста за момчето Е. Джимпсън Мъргатройд, ако в този миг котката не бе излязла отново в ефир, променяйки радикално темата.

— Чуйте само! Бих се заклел в дръжката на туземния ми боздуган, че е котка! Тоя ваш прислужник наистина я докарва като жива.

— Дългогодишна практика.

— Дар Божи, бих казал. Такива добри подражатели на животни не се срещат под път и над път. Аз например така и не попаднах на втори носач като оня с пумата. Сума ти народ може да имитира що-годе сносна кукумявка, но това е съвсем различно. Добре, че Кук не е тук да го чуе.

— В какъв смисъл?

— Ами той веднага ще си въобрази, че това е неговата котка и ще обърне къщата с главата надолу, за да я намери. Хич няма и да повярва, че е просто вашият прислужник, който упражнява изкуството си. Разбирате ли, една негова много ценна котка сякаш потъна вдън земя и той е убеден, че в изчезването й имат пръст съпернически интереси. Дори спомена, че ще прибегне до помощта на Скотланд Ярд. Но аз вече трябва да тръгвам. Отбих се само за да ви зарадвам със забележителното възвръщане на паметта ми. Всичко лека-полека изплува. Не е далеч мигът, когато ще си спомня защо мислех, че името ви започва с Ал. Дали не би могло да е ваш прякор, да речем?

— Не допускам.

— И не е съкратено от „Алка-Селцер“ или нещо подобно? Но няма защо да се измъчваме сега. Рано или късно ще се сетя. Ще се сетя!

Нямах представа защо си е набил в главата, че името ми започва с Ал, но това бе дребен въпрос, тъй че не се разпрострях върху него. Веднага щом вратата се хлопна зад гърба му, аз повиках Джийвс на спешно съвещание.

Той влезе, разсипвайки се в извинения. Явно имаше усещането, че е подложил динена кора на младия господар.

— Боя се, че ще ме сметнете за нехаен, сър, но не намерих за възможно да заглуша докрай виковете на животното. Вярвам, че не са били чути от вашия посетител.

— Напротив, бяха, и посетителят беше не друг, а майор Планк, от когото ти тъй изкусно ме отърва преди време в Тотли-на-Хълма. Той е тясно приближен на татенцето Кук и смея да твърдя, че когато нахълта при мен, си изкарах акъла не по-малко от Макбет, когато призракът му се натресе посред вечеря.

— Сцената ми е добре позната, сър. „Не люшкай тез кървави къдрици пред моите очи,“ казва той.

— И напълно го разбирам. Та значи Планк чу ония вопли.

— Извънмерно съжалявам, сър.

— Вината не е у теб. Котките са си котки. Отпърво се стъписах, подобно на Макбет, но запазих само обладание. Казах му, че ти си котешки имитатор, който се шлифова чрез практика.

— Крайно находчиво, сър.

— Така е.

— Джентълменът остана ли удовлетворен?

— Тъй ми се стори. Но какво ще правим с Кук?

— Моля, сър?

— Безпокои ме, че е възможно татко Кук да не клъвне на тая история и да дотърчи тук да претърсва къщата. И като казвам възможно, разбирай сигурно. Постави се на негово място. Той ме хваща в Егсфорд Корт с котката в ръце. Научава, че съм канен на обяд в Егсфорд Хол. „Охо! — казва си тогава, — да пукна, ако тоя не е от бандата на Брискоу.“ Е, мислиш ли, че когато Планк се върне и му каже как ние тук имитираме котки, той ще се върже? Съмнявам се, Джийвс. Ще бъде пред вратата ми в рамките до десет минути, вероятно съпроводен от целокупната местна полиция.

Едно леко сбръчкване на носа му показа, че безпощадната ми логика е дала резултат. Нищо на света не можеше да накара Джийвс да каже: „Сега я втасахме!“, но несъмнено това бе фразата, която щеше да изскочи от устните му, ако той не я бе спрял насред път. Коментарът му към моите obiter dicta (Неща, казани между другото. (Лат.) — Б. пр.) бе кратък и по същество.

— Трябва да действаме, сър.

— Да, Джийвс, ножът опря до кокала. Не се ли породи у теб желание да върнеш тази котка на първоизточника?

— Не, сър. Не ми подобава да връщам котки, но ако позволите да направя едно предложение?

— Говори, целият съм слух.

— Защо да не поверим задачата в ръцете на Греъм?

— Но разбира се! Как не се сетих за това.

— Той е бракониер с установена репутация, а тъкмо един квалифициран бракониер ни е необходим понастоящем.