Читаем Лелите не са джентълмени полностью

Останал сам, аз посветих на проблема целокупната мощ и слава на Устъровия мозък, но планината, след като прилежно се напъна, не роди и умряла мишка. Колкото и да се мъчех, не можех да открия начин да върна котката в квадратче А, без това да включва среща с татко Кук и неговия камшик, а аз нямах ни най-малко желание последният да свисти около кълките ми. Мъжете от рода Устър са беззаветно храбри, но има неща, пред които дори те трепват, та пушек се вдига.

Все още тънех в размисъл, когато отвън долетя бодър вик и кръвта се смръзна в жилите ми при вида на появилия се с маршова стъпка майор Планк.

Глава 12

Причината в кръвоносните ми съдове да настъпи споменатото смръзване едва ли се нуждае от бележка под линия. И най-непроницателното око можеше да прозре цялата деликатност на положението ми. С крадена котка в къщата и майор Планк сред присъстващите, аз изпитвах всичките терзания на представител на престъпните класи, който е задигнал кралския скиптър и след като го е укрил сред покъщнината си, вижда как шефът на Скотланд Ярд му цъфва на прага. Дори по-лошо, защото скиптрите поне си траят, докато котките — не. Специално тази ми бе направила впечатление на, общо взето, сдържано животно, задоволяващо се с кротко мъркане, но откъде можех да знам дали, впечатлена от непознатата обстановка и липсата на своето нечифтокопитно другарче, няма да нададе някой и друг вопъл? Достатъчно бе едно-единствено измяукване и аз бях за мустака.

Помня как леля Агата веднъж ме накара да заведа противното й отроче, младия Томас, на една пиеса в Олд Вик, озаглавена „Макбет“. Томас през цялото време спа, но на мен представлението доста ми хареса и поводът да го спомена сега е една сцена, в която Макбет (така се казваше главният герой, макар че, ако питате мен, жена му беше къде-къде по-главна) дава голям банкет, а призракът на някой си Банко, когото той наскоро бе убил, нахлу през вратата, целият облян в кръв. На Макбет бая му се разтрепериха мартинките, което не пропуснаха да сторят и моите сега при вида на Планк. Аз се заблещих насреща му, както той самият би се блещил на някой скорпион, ако го откриеше сгушен в пижамата му. Самият Планк обаче беше свеж и росен като маргаритка.

— Реших да намина да ви кажа — рече той, — че паметта ми постепенно се възвръща. Много скоро ще си спомня онази наша среща до последната подробност. По-голямата й част още ми се губи в мъгла, но първите светли лъчи вече започнаха да се процеждат. При маларията често става така.

Чутото изобщо не ме зарадва. Както вече обясних, срещата, за която той говореше, бе изпълнена за мен с всяческа неловкост и аз предпочитах да оставя мъртвото минало да погребва своите покойници (Точният цитат е от Евангелието на Матей, VIII,22 и гласи: „Нека мъртвите погребват своите мъртъвци“. — Б. пр.), както рекъл не помня вече кой. Ако ви припомня, че към нейния завършек той напираше да ме халоса със зулуския си боздуган, вероятно ще разберете, че тя не бе изцяло пропита от дух на сърдечно разбирателство.

— Едно нещо си спомням със сигурност — продължи той. — Вие бяхте страшно запален по ръгби, което е страстта на моя живот, и аз ви споменах, че селският ни отбор е в добра форма и подава големи надежди. А напоследък имах и невероятния късмет да се сдобия с нов викарий, един юначага на име Пинкър, който е бил национален нападател. Играл е четири години за Оксфорд и е печелил всички купи. Направо възроди отбора, освен дето съчинява отлични проповеди.

Нищо не можеше да ми достави по-голямо удоволствие от тези ласкави отзиви за моя стар приятел Смрадльо Пинкър и ако над главите ни не витаеше мрачната сянка на котката, можех дори да се насладя на нашата малка раздумка. Защото, както често бива при африканските пътешественици, Планк беше развлекателен събеседник и сподели много неизвестни за мен данни за мухата цеце и ми даде ценни наставления какви мерки да предприема, ако ме нападне разярен носорог. Но по средата на една от най-интересните истории — тъкмо беше стигнал дотам, където туземците му изглеждали дружелюбни и затова решил да остане за през нощта — той рязко замлъкна, наклони глава и рече:

— Какво беше това?

Аз, естествено, също го бях чул, но оставах невъзмутим.

— Какво беше кое? — запитах.

— Чух котка.

Без да снемам маската от лице, нададох лек кикот.

— А, трябва да е Джийвс, моят прислужник. Той имитира котки.

— Имитира котки?

— Да, носи му мимолетна наслада.

— И предполагам доста забавлява момчетата в кръчмата тъкмо преди затваряне, когато всеки се е наквасил до козирката. Навремето и аз имах един туземен носач, който умееше да имитира брачния зов на мъжка пума.

— Наистина?

— И то толкова добре, че дори женските пуми се връзваха. Прииждаха край лагерния огън на тълпи и направо брадясваха, щом разберат, че е само някакъв си туземен носач. Той беше същият, за когото ви казах, че се наложи да го погребем преди залез-слънце. Което ми напомни да ви питам: как са вашите петна?

— Напълно изчезнаха.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза