Та разказвах за днешната вечеря. Френският буржоа, който в последно време взе много да се перчи и бърбори, със самодоволен вид взе да разсъждава за предимствата на старостта пред младостта. „Ето например аз съм по-възрастен от всички присъстващи — каза той снизходително като някой Сократ. — Побелял съм, натежал съм и съм погрознял, но недейте си мисли, дами и господа, че татко Гош би искал да се смени с вас. Когато виждам нафуканата младеж да се кипри пред старите със своята красота и сила, аз не изпитвам никаква завист. Хе, мисля си, това не е голяма философия, някога и аз бях такъв. А за теб приятелче, изобщо не е сигурно, дали ще доживееш до моите шейсет и две. Аз съм двойно по-щастлив от теб с твоите трийсет дори и само за това, че съм живял на тоя свят двойно повече.“ И посръбна от виното си, явно горд от оригиналното си мислене и необоримата в собствените му очи логика. Тогава мистър Фандорин, който до момента не бе отворил уста, изведнъж заявява с най-сериозен израз на лицето: „Това безусловно е така, господин Гош, ако разглеждаме живота в източния смисъл — като пребиваване в една и съща точка на битието и в едно вечно «сега». Но съществува и друго съждение, което оценява човешкия живот като единно и цялостно произведение, за което може да се съди едва тогава, когато е прочетена и последната му страница. При това произведението може да бъде дълго, колкото цяла тетралогия или пък кратко като новела. Но кой ли би твърдял, че един дебел и пошъл роман обезателно ще е по-ценен от краткото, но прекрасно стихотворение?“. Най-смешното е, че нашият рентиер, който наистина е и дебел, и пошъл, изобщо не проумя, че става дума за него. Дори когато мис Стамп (тя не е глупава, но е странна персона) се изкиска, а аз направо се изсмях, французинът пак не схвана, остана си на своето, за което мога само да го поздравя.
Вярно е, от друга страна, че малко по-късно, по време на десерта, мосю Гош прояви здрав разум, който наистина ме впечатли. Все пак липсата на добро образование има своите предимства: необремененият от авторитети мозък е способен понякога на интересни и верни наблюдения.
Преценете сама. Оная амебоподобна мисис Труфо, съпругата на нашия дръвник доктора, пак подхвана да чурулика за „бебчо“ и „ангелчето“, с което мадам Клебер скоро ще ощастливи своя банкер. Тъй като мисис Труфо не говори френски, наложи се горкият й съпруг да превежда сладникавите й сентенции за семейното щастие, което било немислимо, без наоколо да „топуркат малки краченца“. Гош дълго сумтя, а накрая изтърси: „Не мога да се съглася с вас, мадам. Истински щастливата семейна двойка изобщо не се нуждае от деца, понеже двамата съпрузи напълно си стигат един на друг. Мъжът и жената са като две неравни повърхности, всяка с бабуни. Ако повърхностите не си прилягат достатъчно плътно, необходимо е лепило, без него конструкцията, тоест семейството, не може да се запази. Тъкмо децата са въпросното лепило. Но ако повърхностите са си съвпаднали идеално — всяка бабунка е запълнила ямата, лепилото става излишно. Вземете мен и моята Бланш. Трийсет години си живяхме в мир и любов, паснахме си като копче с иличе, за какво са ни деца? И без тях сме си добре.“ Можете да си представите, Емили, вълната от праведно негодувание, която се стовари връз опровергателя на вечните ценности. Най се беше разлютила мадам Клебер, която е трудна с малкото швейцарче. Втриса ме от нейното закръглено и арогантно демонстрирано наляво и надясно коремче. Направо виждам вътре едно свито на кравай малко банкерче със засукани мустачки и издути бузки. Не ще и съмнение, с течение на времето фамилия Клебер ще си народи цял батальон швейцарски гвардейци.
Трябва да Ви призная, моя нежно любима Емили, че ми се повръща от гледката на бременни жени. Отвратителни са! Тая безсмислена животинска усмивка, тоя гаден израз на постоянно вслушване в собствената си утроба! Гледам да съм по-далеч от мадам Клебер. Закълнете се, драга моя, че никога няма да имаме деца. Дебелият буржоа е хиляди пъти прав! За какво са ни деца? Ние и без това сме безкрайно щастливи. Само трябва да изтърпим тая принудителна раздяла.
Междувременно станало единайсет без две минути. Време е за проверка.
По дяволите! Прерових цялата каюта. Секстантът ми изчезна. Не съм луд! Беше в сандъчето, заедно с хронометъра и компаса, а сега го няма! Страх ме е, Емили! О, предчувствах го! Сбъдват се най-лошите ми опасения!
Защо? Какво съм сторил? Те са готови на всячески низост, за да не допуснат да се срещнем! Как сега ще мога да проверя дали параходът се движи по верния курс? Това е работа на Рение, сигурен съм! Видях какъв поглед ми хвърли, когато снощи забеляза на палубата моите манипулации със секстанта. Негодник!
Ще ида при капитана да настоявам за възмездие. Ами ако са в съзаклятие? Боже, Боже, смили се над мен!