Левиатан

Гош седеше на масата като върховен жрец на тази тайна секта. Никой нито за миг не забравяше за присъствието му, наблюдаваше с периферното си зрение израза на лицето му, а Гош сякаш изобщо не го забелязваше. Той се правеше на добродушен многознайко и с удоволствие разказваше своите „историйки“, които биваха изслушвани с напрегнато внимание. По мълчалива уговорка онова се обсъждаше само в салона и само в присъствието на комисаря. Ако двама от компанията случайно се срещнеха някъде на неутрално място — в музикалния салон, на палубата или в читалнята, те в никакъв случай не говореха за онова. Пък и в салона не всеки път се връщаха към примамливата тема. Обикновено то ставаше от само себе си, по повод някое съвсем странично изказване. Днес на закуска например изобщо не се завърза общ разговор, но пък сега, когато Клариса седна на мястото си, коментарите бяха вече в разгара си. Тя с отегчен вид започна да изучава менюто — сякаш бе забравила какво си е поръчала за обяд, но вече усещаше познатата възбуда.

— Това, което не ми дава мира — говореше доктор Труфо, — е въпиющото безсмислие на престъплението. Сякаш всички тия хора са били погубени просто така. Златният Шива се озова в Сена, а убиецът остана с празни ръце.

Фандорин, който рядко участваше в обсъжданията и повече си мълчеше, сега сметна за нужно да се изкаже:

— Не е точно така. У престъпника е останал ш-шалът.

— Какъв шал? — не успя да схване докторът.

— Индийският, рисуваният. В к-който, ако вярваме на вестниците, убиецът е завил откраднатия Шива.

Шегата му бе посрещната с леко нервен смях. Лекарят артистично разпери ръце:

— Е да, само шалът.

Внезапно професор Суитчайлд се сепна и бързо свали очилата от носа си — при него този жест означаваше много силно вълнение.

— Никак не е смешно! Защото аз се поинтересувах кой точно от шаловете е откраднат. О, господа, това е твърде необикновено парче плат и с него е свързана цяла история. Чували ли сте някога за Изумрудения раджа?

— Май беше някакъв легендарен индийски набоб? — попита Клариса.

— Не легендарен, а напълно реален, мадам. Така наричаха раджа Багдазар, владетеля на Брахмапурското княжество. То се намира в голяма плодородна долина и отвсякъде е заобиколено с планини. Раджите произхождат от великия Бабур15 и изповядват исляма, но това не им е попречило в продължение на триста години мирно да управляват своята малка страна, в която населението е предимно индуистко. Въпреки религиозните различия между управляващата каста и поданиците в княжеството никога не е имало въстания или разпри, раджите са ставали все по-богати и по времето на Багдазар брахмапурската династия се смяташе за най-богата в цяла Индия след хайдарабадските низами, а те, както, разбира се, ви е известно, засенчват с богатството си всички монарси, включително кралица Виктория и руския император Александър.

— Величието на нашата кралица не се изразява в размера на личната й съкровищница, а в богатството на нейните поданици — строго каза Клариса, леко засегната от тази забележка.

— Безспорно — съгласи се Суитчайлд, който вече бе неудържим. — Но богатството на брахмапурските раджи е било от съвсем особено естество. Те не са трупали злато, не са тъпчели сандъците си със сребро, не са строили дворци от розов мрамор. О не, в продължение на триста години тези владетели са имали само една страст — скъпоценните камъни. Знаете ли какво значи „брахмапурски стандарт“?

— Май беше някакъв вид шлифовка на диаманти? — с неувереност предположи доктор Труфо.

— „Брахмапурски стандарт“ е бижутерски термин и означава диамант, сапфир, рубин или изумруд, шлифован по особен начин и с размер на орех, което отговаря на сто и шейсет тандула, тоест на осемдесет карата тегло.

— Но това е много голям камък — изненада се Рение. — Подобни се срещат изключително рядко. Ако не ме лъже паметта, дори „Регент“, гордостта на френската държавна съкровищница, не е много по-голям.

— Не, лейтенанте, диамантът „Пит“, или така нареченият „Регент“, е почти двойно по-голям — авторитетно го поправи професорът, — но осемдесет карата, особено ако става дума за чистите разновидности, са твърде много. Та, дами и господа, представете си: Багдазар е притежавал петстотин и дванайсет такива камъка, и то от най-безупречно качество!

— Невъзможно! — възкликна сър Реджиналд.

А Фандорин попита:

— Защо точно п-петстотин и дванайсет?

— Заради свещеното число осем — побърза да обясни Суитчайлд. — Петстотин и дванайсет е осем по осем по осем, тоест осмица в три измерения, в куб, така нареченото „идеално число“. Тук безспорно се проявява влиянието на будизма, който се отнася към осмицата с особена почит. В североизточната част на Индия, където се намира Брахмапур, религиите се преплитат по доста странен начин. Но най-интересното е къде и как е било скрито това съкровище.

— И къде е било скрито? — с любопитство попита Рената Клебер.