Левиатан

— В обикновено пръстено ковчеже без никаква украса. През 1852 година, още като млад археолог, ходих в Брахмапур и се срещнах с раджа Багдазар. В княжеството, по-точно в джунглата, бяха открити руините на древен храм и негово височество ме покани да оценя находката. Направих необходимите проучвания и какво мислите? Установих, че храмът е бил построен още по времето на цар Чандрагупта16, когато…

— Стоп-стоп-стоп! — прекъсна го комисарят. — За археологията ще ни разкажете някой друг път. Нека се върнем към раджата.

— Ах, да — професорът запримига. — Наистина така ще е по-добре. Общо взето, раджата остана доволен от мен и в знак на особена почит ми показа легендарното си ковчеже. О, никога няма да забравя това зрелище! — Суитчайлд замижа. — Представете си тъмно подземие, където пред вратата свети само една-единствена факла, втъкната в бронзова скоба. Бяхме двамата — раджата и аз, приближените останаха зад масивната врата, охранявана от дузина стражи. Не можах добре да видя как изглежда съкровищницата, защото очите ми не успяха да свикнат с полумрака. Чувах само, че негово височество дрънчи с някакви катинари. После Багдазар се обърна към мен и аз видях в ръцете му кафеникав куб, който изглеждаше доста тежък. Беше голям… — Суитчайлд отвори очи и се огледа наоколо. Всички го слушаха като омагьосани, а Рената Клебер дори бе поотворила уста като дете. — Как да ви кажа… Може би колкото шапката на мис Стамп, ако я сложим в квадратна кутия. — Всички като по команда с интерес се вторачиха в малката тиролска шапка с фазаново перо. Клариса изтърпя този public scrutiny17 с достолепна усмивка, както я бяха учили като малка. — Кубът най приличаше на обикновен глинен кирпич, каквито се използват в строителството по онези места. По-късно негово височество ми обясни, че грубата монотонна повърхност на глината подчертава великолепието на блясъка и прозрачността на камъните по-добре, отколкото златото или слоновата кост. Имах възможност да се убедя в това. Багдазар бавно протегна обсипаната си с пръстени ръка към капака на ковчежето, отвори го с рязък жест и… аз ослепях, господа! — гласът на професора трепна. — Не… Нямам думи да ви го опиша! Представете си тайнствено, отбляскващо, пъстроцветно сияние, което бликва от тъмния куб и затрептява с ярки отблясъци по мрачните сводове на подземието! Облите камъни бяха наредени в осем реда и във всеки от тях имаше по шестдесет и четири шлифовани източника на ослепителен блясък! Ефектът, разбира се, се засилваше още повече заради трепкащия пламък на единствената факла. Още виждам лицето на раджа Багдазар, огряно отдолу от вълшебната светлина…

Ученият отново затвори очи и млъкна.

— А колко горе-долу струват тези шарени стъкълца? — отекна дрезгавият глас на комисаря.

— Да, колко наистина? — оживено подхвана мадам Клебер. — Примерно във ваши английски лири?

Клариса чу как мисис Труфо доста силно пошепна на мъжа си:

— She is so vulgar!18 — но отметна зад ушите безцветните си букли, за да не пропусне нито дума.

— Знаете ли — добродушно се усмихна Суитчайлд. — Питал съм се същото. Трудно е да се отговори, защото цената на скъпоценните камъни варира в зависимост от пазара, но към днешна дата…

— Да, да, ако може към днешна, нека оставим настрана времената на цар Чандрагупта — изгъгна Гош.

— Хм, не знам точно колко брилянта, колко сапфира и колко рубина е имал раджата. Но ми е известно, че ценеше най-много изумрудите, откъдето идваше и прякорът му. През годините на своето владичество Багдазар се е сдобил със седем бразилски и четири уралски изумруда, като е платил всеки с по един брилянт и дори е доплатил. Вижте, всеки от неговите предтечи е имал свой любим камък, който е предпочитал пред останалите и се е стараел да го получи най-напред. Магичното число 512 е било достигнато още от дядото на Багдазар и оттогава главна цел на владетеля става не увеличаването на броя на камъните, а повишаването на тяхното качество. Камъни, които макар и с малко са били под съвършенството или по някакви причини не са се радвали на благоразположението на управника княз, са били продавани. Оттук прословутият „брахмапурски стандарт“, който полека-лека се разпространява по света. В замяна в ковчежето влизат други, по-ценни. Предшествениците на Багдазар от маниакална страст към „брахмапурския стандарт“ са стигали до безумие. Един от тях купил от персийския шах Абас Велики19 жълт сапфир с тегло триста тандула, платил за чудото десет кервана слонова кост, но камъкът бил по-голям от задължителния размер и бижутерите на раджите махнали от него всичко излишно!

— Това, разбира се, е ужасно — каза комисарят, — но все пак нека се върнем към цената.

Не беше лесно обаче да върнат индолога отново в необходимото русло.