Левиатан

Комисар Гош изпъшка, изправи се и разкърши схванатите си рамене.

— М-да, интересна история, но уви, не спомага с нищо за нашето разследване. Убиецът едва ли държи въпросния парцал у себе си като сантиментален сувенир — след което мечтателно допълни: — А би било добре. Някой от вас, скъпи заподозрени, да извади копринен шал с райска птица и просто ей така да се изсекне в него. Тогава старият Гош щеше да се сети какво да прави.

И детективът се засмя, изглежда сметнал шегата си за много остроумна. Клариса погледна дръвника с укор.

Комисарят долови погледа й и присви очи:

— Между другото, мадмоазел Стамп, тази ваша дивна шапчица е много шик, последен вик на парижката мода. Кога за последен път бяхте в Париж?

Клариса цялата се напрегна и отговори с леден тон:

— Шапката ми е купена в Лондон, господин комисар. В Париж изобщо никога не съм ходила.

Къде така вторачено гледаше мистър Фандорин? Тя проследи посоката на погледа му и пребледня. Дипломатът разглеждаше щраусовото й ветрило, на чиято кокалена дръжка лъщеше позлатен надпис: Meillure souvenirs! НоІеІ „Ambassadeur“. Rue de Grenelle, Paris.21 Каква непростима небрежност!

Гинтаро Аоно

4-ти месец, 5-ти ден, пред панорамата на Еритрейския бряг

Долу е зелената ивица на морето,
в средата е жълтата ивица на пясъка,
горе е синята ивица на небето.
В такива цветове
е знамето на Африка.

Това тривиално петстишие е плод на усилията ми в продължение на близо два часа да постигна душевна хармония. Проклетата хармония изобщо не желаеше да се възвърне. Седях уединен на кърмата, гледах унилия бряг на Африка и повече от всякога се чувствах безкрайно самотен. Добре че от малък имам благородния навик да си водя дневник. Преди седем години, когато заминавах да уча в далечната страна Фуранса, тайно мечтаех някога дневникът на пътешествието ми да излезе като книга и да прослави и мен, и целия род Аоно. Но, уви, умът ми е твърде несъвършен, а чувствата прекалено обикновени, та моите жалки листчета да могат да съперничат на великата дневникова литература от едно време.

И все пак без тези ежедневни записки сигурно отдавна да съм полудял.

Дори тук на кораба, който плава за Източна Азия, сме само двама представители на жълтата раса — аз и един китаец евнух, придворен чиновник от 11 ранг, който е ходил до Париж за нова парфюмерия и козметика за императрица Цзи Си. За да спести пари, той пътува във втора класа, много се притеснява от това и разговорът ни с него секна на мига, щом разбра, че аз пътувам в първа. Какъв позор за Китай! Ако бях на мястото на чиновника, сигурно щях да умра от унижение. Защото на този европейски кораб всеки от нас представлява по една велика азиатска държава. Разбирам душевното състояние на чиновника Чжан, но все пак ми е жал, че се срамува да си подаде носа от малката каюта — сигурно щеше да има за какво да си поговорим. Тоест, искам да кажа, не да си поговорим, а да пообщуваме с помощта на хартия и четчица. Макар да говорим различни езици, все пак нали йероглифите ни са еднакви.

Нищо, казвам си, спокойно. Малко остана. Само подир месец ще видиш светлините на Нагасаки, а оттам ей къде е Кагосима. Какво, че завръщането ми обещава унижение и позор, какво като стана за смях пред приятелите си? Затова пък отново ще съм у дома. В края на краищата никой няма да смее да ме презира явно, защото всички знаят, че изпълнявам волята на баща си, а заповедите, както е известно, не подлежат на коментар. Направих това, което бях длъжен да направя, което ми повелява дългът. Животът ми е погубен, но щом е за благото на Япония… Край, стига по този въпрос!