Левиатан

Разговаряхме за жегата, за утрешното пристигане в Порт Саид и за скъпоценни камъни. Двамата с Фандорин сравнявахме предимствата на японската и английската гимнастика. Можех да си позволя да съм снизходителен, тъй като превъзходството на Изтока пред Запада в това отношение е очевидно. Въпросът е, че при тях физическите упражнения са sport, игра, а при нас — Път към духовното самоусъвършенстване. Именно към духовното, защото физическото съвършенство няма значение и си върви само като железопътна композиция след локомотива. Трябва да кажа, че русинът много се интересува от спорт и дори е чувал за бойните школи на Япония и Китай. Днес сутринта медитирах на палубата с лодките по-рано от друг път и там видях Фандорин-сан. Ние само си разменихме по един поклон, но не се заговорихме, защото всеки беше зает: аз умивах душата си със светлината на новия ден, а той, облечен в гимнастическо трико, кляка, прави лицеви опори ту с едната, ту с другата ръка и дълго вдига гири, които изглеждаха доста тежки.

Общият ни интерес към гимнастиката направи вечерния ни разговор непринуден и аз се чувствах по-разкрепостен от друг път. Разправих на русина за жиу-жицу. Той ме слушаше с голямо внимание.

Към осем и половина (не видях колко точно беше) Клебер-сан, която вече си беше изпила чая и бе изяла два сладкиша, се оплака от световъртеж. Казах й, че с бременните такива неща се случват, когато преядат. Не знам защо, тя се почувства засегната и аз усетих, че съм изтърсил нещо нередно. Колко пъти се заричам да не се обаждам. Нали мъдрите възпитатели са ме учили, че когато човек е в чужда компания, трябва да седи, да слуша, да се усмихва приятно и от време на време да кима. Тогава ще го имат за възпитан и поне няма да каже нищо глупаво. Ама че „офицер“, дето се обажда с медицински съвети!

Рение-сан тутакси скочи от мястото си и предложи на дамата да я изпрати до каютата й. Изобщо този човек е много внимателен, особено към Клебер-сан. Той е единственият, който още не се е отегчил от непрекъснатите й капризи. Браво на него, пази честта на пагона.

Когато двамата излязоха, мъжете се преместиха на фотьойлите и запалиха пури. Корабният лекар, италианецът, и жена му, англичанката, отидоха при някакъв пациент, а аз се опитах да обясня на сервитьора да не слага в омлета ми за закуска нито бекон, нито шунка. Как не свикнаха толкова дни!

Минаха може би две-три минути и изведнъж чухме силен женски писък.

Първо, не можах веднага да разбера, че вика Клебер-сан. Второ, не разбрах, че пискливото „Оскур! Оскур!“ означава „Au secours! Au secours!“25 Но това не оправдава поведението ми. Държах се позорно, позорно. Не заслужавам да ме наричат самурай!

Но поред.

Пръв към вратата се втурна Фандорин-сан, след него полицейският комисар, после Милфорд-Стоукс-сан и Суитчайлд-сан, а аз продължавах да стоя на мястото си. Те сигурно са си помислили, че в японската армия служат жалки страхливци! Докато в действителност просто не можах веднага да разбера какво става.

Когато схванах, беше вече късно — стигнах на местопроизшествието последен, дори изостанах от Стамп-сан.

Каютата на Клебер-сан е съвсем близо до салона — петата вдясно по коридора. Иззад гърбовете на всички, които бяха дошли първи, видях невероятна картина. Вратата на каютата беше широко отворена. Клебер-сан стенеше жално, паднала на пода, а върху нея се бе стоварило нещо черно, лъскаво и неподвижно. Не можах веднага да разбера, че това е огромен негър. Той беше с бели памучни панталони. От тила му стърчеше дръжката на морски кортик. От положението на тялото му веднага се досетих, че е мъртъв. Такъв удар, нанесен в основата на черепа, изисква голяма сила и точност, но затова пък убива светкавично. Клебер-сан напусто се опитваше да се освободи и да се измъкне изпод затисналото я тежко тяло. Лейтенант Рение сновеше около нея. Лицето му беше по-бяло от яката на ризата. Ножницата на кортика му висеше празна на кръста. Лейтенантът беше съвсем объркан — ту се опитваше да отмести от бременната жена неприятната тежест, ту се обръщаше към нас и смутено започваше да обяснява на комисаря какво е станало.

Единствено Фандорин-сан не бе изгубил присъствие на духа. Той без видимо усилие повдигна и отмести тежкия труп (веднага се сетих за гимнастиката с гирите), помогна на Клебер-сан да седне на стола и й даде вода. Тогава се сепнах и аз — приближих се до нея и бързо проверих: май нямаше нито рани, нито охлузвания. Дали има вътрешни травми, ще стане ясно по-късно. Всички бяха толкова развълнувани, че никой не се изненада от прегледа, който извърших. Белите смятат, че всички азиатци сме малко шамани и владеем лечителското изкуство. Пулсът на Клебер-сан беше 95, което е напълно обяснимо.

Двамата с Рение-сан един през друг разказаха следното.

Лейтенантът:

Той изпратил Клебер-сан до каютата, пожелал й приятна вечер и се сбогувал. Но не успял да направи и две крачки, когато чул безумния й вик.

Клебер-сан: