Левиатан

Най-доброто спасение от подобни мисли е разходката на чист въздух и Клариса излезе на палубата. Колкото и да беше необятен, „Левиатан“ отдавна вече бе измерен с равни, бавни крачки — във всеки случай горната палуба, предназначена за пътниците от първа класа. По периметъра — триста петдесет и пет стъпки. Седем и половина минути, ако човек не се любува на морето и не приказва с познати. Понеже беше още рано, на палубата нямаше познати и Клариса безпрепятствено мина по десния борд чак до кърмата. Параходът плавно цепеше кафеникавите води на Червено море, от мощното витло към хоризонта се точеше ленива белезникава бразда. Ох, жега. Клариса със завист загледа матросите, които лъскаха месинговите топки по перилата на долната палуба. Блазе им, само по памучни панталони — нито корсажи, нито кюлоти, нито чорапи с опънати жартиери, нито дълги рокли. Как да не завиди човек и на дивака мистър Аоно, който си се разхожда из кораба с японския си халат и никой не му се чуди, защото е азиатец.

Тя си представи, че се е изтегнала в платнения шезлонг без никакви дрехи. Не, нека да е с лека туника като древните гърци. И толкова. След стотина години, когато човечеството окончателно се отърси от предразсъдъците си, това ще е в реда на нещата.

Насреща й, поскърцвайки с гумите на триколесния си американски велосипед, се движеше мистър Фандорин. Говореше се, че подобен екзерсис превъзходно развива еластичността на мускулите и укрепва сърцето. Дипломатът беше с лек спортен костюм: раиран панталон, леки обувки с гамаши, късо сако и бяла риза с разкопчана яка. Лицето му със златист тен грееше в приветлива усмивка. Мистър Фандорин учтиво повдигна корковата си каска и отмина с поскърцване. Не се спря.

Клариса въздъхна. Идеята за разходка не излезе добра, само дето бельото й се напои с пот. Трябваше да се върне в каютата и да се преоблече.

Глезлата мадам Клебер й развали закуската. Какво смайващо умение да прави от своята слабост оръдие за експлоатация! Точно когато кафето в чашата на Клариса изстина до нужната температура, ужасната швейцарка се оплака, че й е задушно, и помоли да охлабят връзките на роклята й. Обикновено Клариса се правеше, че не чува мрънкането на Рената Клебер, и винаги се намираше някой доброволец, но за толкова деликатно нещо мъжете не ставаха, а мисис Труфо за жалост отсъстваше — помагаше на мъжа си в лечението на някаква заболяла дама. Тази отегчителна особа май някога бе работила като милосърдна сестра. Но какъв социален скок: сега е съпруга на главния лекар и се храни в първа класа. Прави се на истинска британска лейди, но малко прекалява.

Накратко казано, трябваше да се занимае с връзките на мадам Клебер, а междувременно кафето й безнадеждно изстина. Е, нищо особено, но взе да й се трупа.

След закуската излезе да се поразходи, направи десет обиколки и се умори. Единия път се възползва, че наоколо нямаше хора, и тайно надникна през прозореца на каюта 18. Мистър Фандорин седеше пред бюрото по бяла риза, с опънати червено-синьо-бели тиранти, и стиснал в ъгъла на устата си пура, ужасно силно тракаше с пръсти по някакъв странен апарат — черен, железен, с дълъг валяк и голям брой клавиши. Заинтригувана, Клариса изгуби бдителност и бе хваната на местопрестъплението. Дипломатът скочи, поклони се, наметна сакото си и се приближи до отворения прозорец.

— Това е п-пишеща машина „Ремингтон“ — обясни той. — Най-нов модел, съвсем наскоро пусната в продажба. Много удобно нещо, мис Стамп, и съвсем леко. Двама хамали я пренасят без никакво усилие. Незаменима вещ по време на пътешествие. Ето, упражнявам се в скоропис. Преписвам някои неща от Хобс.

Все още зачервена от смущение, Клариса кимна леко и се отдалечи.

Седна наблизо под раираната тента, на сянка. Подухваше хладен ветрец. Отвори „Пармският манастир“ и зачете за несподелената любов на прекрасната, но застаряваща херцогиня Сансеверина към младия Фабрицио дел Донго. Разчувства се и избърса с кърпичка бликналите си сълзи. Точно в този момент на палубата излезе мистър Фандорин: с бял костюм, с широкопола сламена шапка и с бастунче. Невероятно хубав.

Клариса го повика. Той се приближи, поклони се и седна до нея. Погледна корицата и каза:

— Обзалагам се, че сте п-пропуснали описанието на битката при Ватерлоо. И сте сбъркали — това е най-хубавото нещо в цялото творчество на Стендал. Никога не съм чел по-точно описание на войната.

Колкото и да е странно, Клариса наистина четеше „Пармският манастир“ вече втори път, но и двата пъти бе прескочила сцената със сражението.

— Как разбрахте? — с любопитство попита тя. — Да не сте ясновидец?

— Жените винаги пропускат б-баталните сцени — сви рамене Фандорин. — Или поне жените от вашия тип.

— И какъв е моят тип? — направи мили очи Клариса, но и самата тя усещаше, че не става за кокетка.

— Имате скептично отношение към себе си и романтично към заобикалящия свят — той я погледна с леко наведена на една страна глава. — Освен това мога да ви кажа, че наскоро в живота ви е станала рязка п-промяна към по-добро и че сте преживели някакъв трус.