Левиатан

— Тук била значи… Точно от това се страхувах. Рената се приближи до дядката със сивите мустаци, недоверчиво изгледа масивната му фигура от главата до петите и изтърси:

— Мосю Гош, нима сте полицай?

— Същият комисар Гош, к-който разследва „Престъплението на века“? — уточни въпроса Фандорин (така се казва руският дипломат, сети се Рената) — Как тогава да си обясним вашия маскарад и изобщо п-присъствието ви на борда?

Гош изсумтя, размърда вежди и бръкна за лулата си. Личеше, че трескаво си напъва мозъка да реши какво да прави. Но явно главата на стареца действаше добре, защото той доста бързо взе решението.

— Я седнете, дами и господа — необичайно внушително избоботи Гош, затвори вратата и врътна ключа. — Щом нещата стоят така, ще играем с открити карти. Сядайте, сядайте, да не би на някого да му се подкосят краката.

— Какви са тия шеги, мосю Гош? — недоволно рече лейтенантът. — С какво право се разпореждате тук, че и в присъствието на първия помощник-капитан?

— Това, млади момко, ще ви го обясни лично капитанът — с неприязън го изгледа изпод вежди Гош. — Той е в течение.

Рение посърна и отново седна на мястото си подир останалите.

Бъбривият и добродушен мърморко, за какъвто Рената бе свикнала да смята парижкия рентиер, се държеше някак различно. Раменете му се изпънаха, жестовете му станаха властни, очите му пламнаха с твърд блясък. Дори само начинът, по който спокойно и самоуверено направи една продължителна пауза, беше красноречив. Тежкият поглед на странния рентиер се спря на всеки от присъстващите и Рената видя, че някои от тях потръпваха от изпитателния му взор. Да си признае, и на нея й попризля, но тя се засрами и безгрижно тръсна глава: какво като е полицейски комисар, много важно. Пак си е един дебел и астматичен дъртак, нищо повече.

— Хайде, стига сте ни интригували, мосю Гош — присмехулно каза тя. — На мен ми е противопоказно да се вълнувам.

— Вероятно само един от присъстващите има защо да се вълнува — загадъчно отвърна той. — Но за това после. Първо ми позволете да се представя на почитаемата публика още веднъж. Да, аз се казвам Гюстав Гош, но не съм рентиер. За жалост няма откъде да получавам рента. Аз, дами и господа, съм комисар от парижката криминална полиция и работя в отдела, който се занимава с най-тежките и заплетени престъпления. Длъжността ми се нарича „следовател по особено важните дела“ — натърти комисарят.

В салона се възцари гробно мълчание, нарушавано само от забързания шепот на доктор Труфо.

— What a scandal!12 — изписка докторшата.

— Бях принуден да потегля на това плаване, и то инкогнито, защото… — Гош енергично размърда бузи, разпалвайки полуугасналата си лула. — Защото парижката полиция разполага с основателни причини да смята, че на „Левиатан“ се намира човекът, извършил престъплението на улица „Грьонел“.

През салона сред тихо шумолене се разнесе многогласно „Ах!“.

— Предполагам, че вече сте обсъдили този тайнствен в много отношения случай — комисарят повдигна двойната си брадичка към вестникарската изрезка в ръцете на Фандорин. — И това не е всичко, дами и господа. Аз със сигурност знам, че убиецът пътува в първа класа… (отново колективно ахване)… и дори нещо повече — че в настоящия момент се намира в този салон — бодро завърши Гош, седна в атлазения фотьойл до прозореца и изчаквателно скръсти ръце малко под сребърния ланец на часовника си.

— Не е възможно! — извика Рената и неволно се хвана за корема.

Лейтенант Рение рязко се изправи.

Рижият баронет прихна да се смее и демонстративно заръкопляска.

Професор Суитчайлд трескаво преглътна и си свали очилата.

Клариса Стамп застина, притиснала пръсти към ахатовата брошка на якичката си.

Лицето на японеца не трепна, но вежливата му усмивка мигом се изпари.

Докторът хвана съпругата си за лакътя, забравил да преведе най-важното, но ако се съди по уплашено изблещените й очи, мисис Труфо се беше сетила за какво става дума.

А дипломатът попита тихо:

— Основанията ви?

— Моето присъствие — невъзмутимо отговори комисарят. — Това е достатъчно. Имам и други съображения, но няма защо да ги знаете… — в гласа на полицая се долови явно разочарование. — Виждам, че никой не бърза да припада и да вика: „Арестувайте ме, аз ги убих.“ Не съм се и надявал, разбира се. Тогава вижте — той заплашително повдигна късия си пръст. — Забранявам да казвате на когото и да било от останалите пътници. Пък и нямате интерес. Слухът ще плъзне моментално и ще ви гледат като чумави. Не се опитвайте да се местите в друг салон, защото това само ще засили подозренията ми. Пък и нищо няма да постигнете, понеже имам уговорка с капитана.

Рената изломоти с треперещ глас:

— Мосю Гош, много ви моля, поне мен ме изключете от този кошмар. Страх ме е да седя на една маса с убиец. Ами ако ми сипе отрова? Сега вече всичко ще ми присяда. За мен е опасно да се притеснявам. Няма да кажа абсолютно на никого, честна дума!

— Съжалявам, мадам Клебер — хладно отвърна детективът, — но не очаквайте никакви изключения. Имам основания да подозирам всеки от присъстващите, а не на последно място и вас.