Левиатан

Тогава Стамп-сан каза нещо, което придаде на разговора още по-рязък обрат.

„Един престъпник, двама престъпници… Но все пак не мога да разбера най-важното: защо е било необходимо всичко това? Ясно, че не е заради Шива. Тогава за какво? Няма да е заради шала я, пък колкото и изключителен и легендарен да е!“

Фандорин-сан с най-спокоен тон, сякаш беше съвсем очевидно, каза: „Разбира се, че е заради шала, мадмоазел. Шива явно е бил взет за заблуда и веднага, още от първия мост, е бил изхвърлен в Сена като непотребен.“

Комисарят отбеляза: „За руските бояри (забравил съм какво значи тази дума, трябва да проверя в речника) половин милион франка може и да са нищо, но повечето хора са на друго мнение. Два килограма чисто злато били непотребни, моля ви се. Добре ли сте, господин дипломате?“

Фандорин-сан: „Стига, господин комисар, какво са половин милион франка в сравнение със съкровището на Багдазар?“

„Господа, достатъчно сте спорили! — капризно възкликна омразната мадам Клебер. — Мен за малко да ме убият, а вие се занимавате все със същото. Докато ровите в старото престъпление, господин комисар, едва не ви сервираха ново!“

Тази жена направо не може да понася да не е център на вниманието. След вчерашната случка се мъча почти да не я поглеждам — направо ми иде да затисна с пръст синята жилка, дето пулсира на бялата и шия. Само едно движение ще е напълно достатъчно, за да пукне гадината. Но това, естествено, е от сферата на злобните ми мисли, които волевият човек трябва да отпъжда. Като излях сега мислите си в дневника, омразата ми понамаля.

Комисарят постави мадам Клебер на мястото й: „Не се обаждайте, госпожо — строго каза той. — Нека чуем какво още е измислил господин дипломатът.“

Фандорин-сан: „Цялата история има смисъл само в случай, че откраднатият шал представлява ценност. Това първо. Според думите на професора стойността му не е чак толкова голяма, следователно не опираме до парчето коприна, а до нещо, свързано с него. Това второ. Както знаем, шалът е свързан с предсмъртната воля на раджа Багдазар, последния притежател на брахмапурското съкровище. Това трето. Професоре, бихте ли ми казали дали раджата е бил ревностен слуга на Пророка?“

Суитчайлд-сенсей (след като се е позамислил): „Не съм много сигурен… Не е строил джамии, пред мен не е споменавал Аллах. Раджата предпочиташе да се облича по европейски, пушеше кубински пури, четеше френски. Ах, да, на обяд пиеше коняк! Значи не е приемал прекалено сериозно религиозните забрани.“

Фандорин-сан: „Тогава ето ви и четвърто: не дотам набожният Багдазар е изпратил на сина си като последен дар не какво да е, а Коран, и то увит в шал. Предполагам, че тъкмо той е същината на посланието. А Коранът е бил за заблуда… Или може би сред бележките в полетата, направени от Багдазар, има инструкции как с помощта на шала да бъде намерено съкровището.“

Суитчайлд-сенсей: „Защо пък точно с помощта на шала? Раджата е можел да изложи тайната си пак там, в бележките!“

Фандорин-сан: „Можел е, но не го е направил. Защо? Връщам ви към аргумент номер едно: ако шалът не беше абсолютно изключителна ценност, едва ли заради него щяха да бъдат убити десет души. Той е ключ към 500-те милиона рубли или ако щете към 50-те милиона лири стерлинги, което е горе-долу същото. Според мен в историята на човечеството не е имало друго толкова голямо съкровище. Впрочем трябва да ви предупредя, господин комисар, че ако не грешите и ако убиецът, наистина се намира на «Левиатан», може да има нови жертви. И колкото по-близо стигате до целта, толкова по-възможни са те. Залогът е прекалено голям и за ключа на тайната е платена твърде висока цена“.

След тези думи се възцари гробно мълчание. Логиката на Фандорин-сан изглеждаше непробиваема и съм сигурен, че мнозина от присъстващите са ги полазили тръпки. Освен едного.

Пръв се съвзе комисарят. С нервен смях той каза: „Ама че въображение имате, мосю Фандорин. Но колкото до риска, сте прав. Само че вие, господа, можете да не треперите. Под заплаха е само старият Гош и той много добре го знае. Какво да правя, като занаята ми е такъв. Но аз не се давам лесно!“ И огледа застрашително всеки от нас, сякаш ни предизвикваше на двубой.

Смешен стар шишко. От всички присъстващи той би се справил в битка може би само с бременната мадам Клебер. В мозъка ми изникна следната съблазнителна картина: разгорещеният комисар е съборил младата вещица на пода и я души с косматите си дебели пръсти, а мадам Клебер издъхва с опулени очи и изплезила гнусния си език.

„Darling, I’m scared!“26 — с тънко гласче изписка докторшата към съпруга си. Той успокоително я погали по рамото.

Интересен въпрос зададе червенокосият и грозен М.-С.-сан (името му е прекалено дълго, за да го изписвам цялото): „Професоре, опишете ни шала по-подробно. Добре, птица с дупка вместо око, добре, триъгълник. Какво друго интересно има в него?“